Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Магиите, които призоваваха същества от другите Равнини и ги поставяха под властта на онзи, който ги бе повикал, бяха особено интересни за младия ученик. Неговият господар му бе разрешавал, макар и под строго наблюдение, да използва магически портали и да се свързва със зли духове и мани. По този начин магьосникът се бе надявал да покаже на ученика си опасността, която криеше призоваващото изкуство и да го научи да бъде предпазлив, ала всъщност само бе засилил жаждата на младия чирак да овладее тази магия. Младежът горещо бе молил учителя си да му разреши да призове истински демон, но магьосникът знаеше, че ученикът му още не е готов за такова изпитание.

Ала младежът не беше съгласен.

Точно този ден той най-сетне завърши кръга. И толкова голяма бе самоувереността му, че дори не си даде труд да провери още веднъж символите и руните (нещо, за което някои магьосници биха отделили цяла седмица), нито пък да изпробва магията с някой по-малък зъл дух.

И сега, седнал в средата на кръга, вперил поглед в мангала, чийто пламък щеше да послужи като порта към Бездната и с устни, върху които играеше самоуверена, горделива усмивка, магьосническият чирак призова демона.

От далечната равнина името на Ерту едва-едва достигна до ушите на могъщия демон. Във всеки друг случай огромното чудовище би отминало толкова слаб зов — очевидно бе, че онзи, който го викаше не притежаваше способности, достатъчни, за да принудят демона да се подчини.

Ала сега Ерту се зарадва на съдбоносния призив. Няколко години по-рано, той бе усетил мощен прилив на енергия към Материалната равнина и бе убеден, че краят на търсенето му, продължило цяло хилядолетие, най-сетне наближаваше. През последните няколко години, демонът чакаше, изгарящ от нетърпение, някой магьосник да отвори вратата на Бездната, за да може да иде в далечната равнина и да види какво става.

Младият чирак усети, че хипнотичният танц на огъня го държи в плен. Сега в мангала имаше само един пламък — като пламъка на свещ, но много по-голям — и той се люлееше изкушаващо ту напред, ту назад, ту напред, ту назад.

Омаян, младежът дори не усети как силата на огъня започна нараства все повече и повече. Пламъкът се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, затрептя още по-бързо и скоро заискри с изпепеляваща белота.

Напред-назад, напред-назад.

Все по-яростно трептеше пламъкът и все по-голяма ставаше силата му — тя му трябваше, за да преведе огромния звяр, който чакаше от другата страна.

Напред-назад, напред-назад.

Чиракът започна да се поти. Знаеше, че магията вече бе твърде могъща за неговите способности, знаеше, че тя го бе надвила и сега живееше свой собствен живот. Знаеше, че вече не може да я спре.

Напред-назад, напред-назад.

Изведнъж тъмна сянка изпълни пламъка, показаха се ръце с нокти на граблива птица и крила на прилеп. Съществото беше огромно! Великан даже и за своята чудовищна раса.

— Ерту! — извика младият мъж — магията бе изтръгнала думите от глъбините на самото му същество.

Малко бе научил той за звяра от записките на учителя, ала ясно виждаше, че бе могъщ демон, чудовище, чиято мощ отстъпваше само на силата на Демоничните властелини на Бездната.

Напред-назад, напред-назад.

Ето че се показа и уродливата маймунска глава с вълча муцуна и глигански бивни. Огромните кървавочервени очи бяха присвити; разяждащата слюнка, която капеше от отворената паст, едва не угаси пламъка.

Напред-назад, напред-назад.

Пламъкът се изви високо в последен изблик на енергия и Ерту прекрачи в Материалната равнина. Без дори да погледне ужасеното човешко същество, което го бе призовало в глупашката си самонадеяност, чудовището започна да обикаля магическия кръг, опитвайки се да разбере докъде се простират уменията на този магьосник.

Младежът най-сетне спря да трепери. Беше призовал демон! И то не какъв да е, а огромно, надарено със страховита мощ чудовище! Тази мисъл му помогна да възвърне увереността в магическите си способности.

— Поклони ми се! — заповяда той, знаейки, че за да командва това същество от долните хаотични равнини, ще му трябва силна ръка.

Ерту продължи да обикаля кръга без дори да вдигне глава.

Чиракът се ядоса.

— Подчини ми се! — изкрещя той. — Аз те повиках тук и държа в ръцете си ключа към твоето мъчение. Подчини ми се и тогава може и да се съжаля над теб и да те оставя да се върнеш в мръсния си свят. Поклони ми се!

Чиракът бе дързък. Чиракът бе горделив.