Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

А пък Добра медовина и Дуганова бърлога — двете скромни и свободолюбиви градчета, разположени край Аленото езеро, които гледаха да си нямат много вземане-даване с останалите градове — бяха настояли да получат компенсация от Брин Шандер и Термалайн. Те бяха понесли огромни загуби в Битката при Брин Шандер, една война, която както смятаха, дори не ги засягаше и сега настояваха, че тези, които бяха спечелили най-много от съюза, трябва да платят. Северните градове, както можеше да се очаква, просто се изсмяха на това искане.

И така, никой не се поучи от урока за ползата от обединението и десетте поселища останаха все така разединени, както и преди.

Всъщност градът, който се бе облагодетелствал най-много от битката, беше Самотната кория. Като цяло, населението на Десетте града бе останало непроменено. Много авантюристи и разбойници продължиха да кръстосват областта, ала и много от тях бяха убити или пък, уплашени от суровите условия на живот, се отправиха към по-гостоприемни земи.

Самотната кория обаче се бе разраснала значително. Маер Дуалдон с изобилието си от едрокоста пъстърва си оставаше най-богатото от трите езера, ала непрестанните дрязги между Термалайн и Таргос, както и честите наводнения, които непредвидимата Шаенгарнска река причиняваше в Бремен, превръщаха Самотната кория в най-привлекателното от четирите селища. Жителите на малкия градец дори бяха измислили нов начин за привличане на посетители като наричаха града си „Дома на храбрия полуръст“ и подчертаваха, че той е единственото място в продължение на повече от сто мили, където човек можеше да се излегне под сянката на истински дървета.

Риджис се отказа от участие в Съвета малко след битката, решение, което бе изгодно както за него, така и за съгражданите му. Самотната кория се разрастваше и бързо се отърсваше от славата си на сборище на най-пропадналите типове и затова имаше нужда от по-деен представител в Съвета. А пък и на Риджис вече не му се занимаваше с такава отговорност.

Естествено, Риджис бе намерил начин да спечели пари от славата си. Всеки, който искаше да се засели тук, трябваше да плати известна сума в замяна на правото да плава под флага на Самотната кория и полуръстът, като убеди новия представител и останалите големци от града, че отчасти и славата на името му бе помогнала за привличането на тези хора в града, си осигури дял от тези такси.

Широка усмивка се появяваше върху лицето на Риджис всеки път, когато си помислеше как щастието му се бе усмихнало. Живееше си спокойно, правеше каквото иска, когато иска, а това най-често бе да лежи облегнат на любимото си, обрасло с мъх дърво, с въдица до себе си и да оставя денят да се изнизва безметежно.

Ето как, макар единственото, с което се занимаваше сега, да бе малко резба от време на време, полуръстът си живееше охолно и леко. Неговите работи се продаваха десет пъти по-скъпо отпреди не само заради славата му, но най-вече понеже бе успял да убеди южните познавачи, които идваха в Брин Шандер, че творенията му притежават особена естетическа стойност.

Той потупа рубинения медальон, който лежеше върху гърдите му. Тези дни можеше да „убеди“ всекиго в каквото си поискаше.

Чукът се стовари върху горещия метал. Сноп искри отхвръкнаха от наковалнята и се извиха в огнена дъга, осветявайки за миг каменната работилница. Тежкият чук летеше ту нагоре, ту надолу — детска играчка в яката, мускулеста ръка, която го въртеше без никакво усилие.

В малката гореща стая ковачът носеше само панталони и кожена престилка. Широките му рамене бяха покрити с черни сажди, а в червените отблясъци на пещта тялото му лъщеше от пот. Движенията му бяха така ритмични и леки, сякаш не бе обикновен смъртен, а божество, изпод чиито ръце се раждаше нов свят.

Доволна усмивка се изписа по лицето му, когато металът най-сетне поддаде под силата на ударите му. Никога досега не бе срещал толкова яко желязо — то сякаш го предизвикаше и когато най-накрая го победи, през тялото му премина онази тръпка, която усещаше в разгара на битките.

— Бруенор ще бъде доволен!

Уолфгар поспря за момент и се усмихна, като си спомни първите си дни в мините на джуджетата. Какъв упорит млад глупак беше тогава, изпълнен с гняв, че някакво си мърморещо джудже му бе отнело правото да умре с чест на бойното поле, оправдавайки нежеланата си милост с думите „бива го за работа“.

Това беше петата и последна пролет, през която щеше да чиракува в подземните мини на джуджетата, където му се налагаше да държи двуметровото си тяло приведено. Копнееше за свободата на тундрата, където можеше свободно да протегне огромните си ръце към сгряващите лъчи на слънцето или към загадъчния сърп на луната. Или пък да лежи по гръб, без да се налага да свива нозе, докато неспирният вятър хапе бузите му, а звездите изпълват ума му с тайнствени видения от незнайни хоризонти.