Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Пантерата изръмжа, сякаш разбираше какво си говорят и Уолфгар уплашено отстъпи още по-назад.

— Това не е обикновен звяр! — отвърна Уолфгар. — Няма да се бия рамо до рамо с демон, призован с магия!

Племената от тундрата не се бояха от никой, звяр или човек, ала Черните изкуства им бяха напълно непознати и това ги правеше уязвими.

— Ако вербезите научат истината за изчезналите си другари — мрачно каза Дризт — Бруенор и останалите джуджета ще бъдат в сериозна опасност. Котката ще ни помогне да спрем този отряд. Нима ще позволиш на страха си да ни попречи да спасим джуджетата?

Уолфгар изпъна рамене и се опита да се успокои. Гордостта му и страхът за джуджетата (а Дризт се бе надявал да въздейства именно върху тях) го накараха временно да забрави отвращението, което изпитваше към Черните изкуства.

— Отпрати звяра, нямаме нужда от помощ!

— С Гуенивар ще сме сигурни, че ще ги погубим до един. Нямам намерение да залагам живота на джуджетата на карта, заради твоите суеверия.

Дризт знаеше, че щяха да са му нужни часове, за да накара Уолфгар да приеме Гуенивар за съюзник, ако въобще някога успееше, ала засега се нуждаеше единствено от съгласието му да участва в нападението.

Великаните вървяха вече часове наред и елфът забеляза как все повече и повече забавят крачка, редиците им се разхлабват, а някои от тях изостават назад. Всичко се нареждаше точно както се бе надявал.

Пътеката зави за последен път между два огромни скални къса, а после се разшири значително и започна да се изкачва към пропастта. Там рязко зави и тръгна покрай скалата — от едната й страна се издигаше висока каменна стена, от другата — скалиста пропаст. Дризт направи знак на Уолфгар да бъде готов и изпрати огромната пантера срещу враговете им.

Бойният отряд не се движеше особено бързо и достигна Стръмната клисура доста след падането на нощта. Имаше повече чудовища, отколкото бойците на Бруенор бяха очаквали (двадесет великана, три людоеда и дванадесет орки), ала джуджетата не се страхуваха от орките, знаеха и как да се справят с людоедите. Ключът към победата си оставаха вербезите.

Дългото чакане не бе притъпило яростта на джуджетата. Никое от тях не бе спало, откакто бяха тръгнали на път миналата нощ, ала гневът им и желанието да отмъстят за убитите другари, бяха все така силни.

Първият вербег навлезе в стръмната местност без да се случи нищо. Но когато и последното чудовище влезе в капана, джуджетата от Митрал Хол се нахвърлиха върху им. Първия удар нанесе отрядът на Бруенор. Бойците му изскачаха от окопите си, често точно пред някой орк или великан и посичаха всичко, което попаднеше под брадвите им. Ударите им целяха да осакатят, не да убиват и следваха основния принцип от бойната философия на джуджетата: острието на брадвата прерязва сухожилието и мускулите в задната част на коляното, чукът смазва капачката отпред.

С точен удар Бруенор повали един от вербезите и се обърна, за да избяга, но се озова лице в лице с меча на някакъв орк. Време за обикновен двубой нямаше и като подхвърли брадвата си високо във въздуха, джуджето извика:

— Дръж!

Очите на орка все още проследяваха с тъп поглед оръжието, когато Бруенор му нанесе жесток удар под брадичката с главата си, покрита с тежкия шлем, улови брадвата си и побягна в нощта. Поспря се само за миг — колкото да срита падналия орк.

Чудовищата бяха хванати напълно неподготвени и много от тях лежаха тежко ранени на земята. В този момент каменохвъргачките откриха огън и големи скални късове започнаха да се стоварват върху челните редици на вербезите, поваляйки ги един върху друг, или събаряйки ги на земята. Стрелците изскочиха иззад прикритието си и във въздуха засвистяха смъртоносни стрели. После захвърлиха арбалетите и се нахвърлиха върху враговете си. В този момент се завърна и отрядът на Бруенор и се вклини в редиците на чудовищата.

Противниците им така и не можаха да заемат позиция и преди да успеят да вдигнат оръжията си вече бяха мъртви.

Битката в Стръмната клисура продължи само три минути.

Нито едно джудже не бе сериозно ранено. Единственият жив от отряда на чудовищата бе оркът, когото Бруенор бе сритал.

Гуенивар разбра какво иска от нея господарят й и безшумно се втурна по дирите на вербезите. Заобиколи малкия им отряд и зачака върху каменната стена над пътя. Приклекнала върху скалата, пантерата напълно се сливаше със сенките. Първият великан мина под скалата, ала котката помнеше заповедите на господаря си и остана неподвижна като смъртта — чакаше подходящия момент. Дризт и Уолфгар предпазливо се приближиха, така че да виждат редиците на чудовищата.