Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Леденият въздух изпълни дробовете му.

Уолфгар чу как чудовището вдишва и инстинктивно отскочи настрани. Не успя напълно да избегне вледеняващия дъх на противника си, ала пъргавостта, както и остатъците от мазнината на кошутата, спасиха живота му. Приземи се зад един леден къс, с жестоко опарени от изпепеляващия студ крака и силна болка в дробовете. Трябваше му малко време, за да се съвземе, ала в този миг видя огромната бяла глава да се извива към него, преценявайки жалката защита, която му предлагаше леда.

Следващият дъх на дракона щеше да го погуби.

Внезапно облак непрогледна тъма обви главата на чудовището, след това във въздуха изсвистя чернопера стрела, после още една, и се забиха в мрака, който обгръщаше главата на звяра.

— Удряй, момче! — изкрещя Дризт До’Урден откъм входа на пещерата. — Сега!

Уолфгар инстинктивно се подчини на учителя си. С изкривено от болка лице той излезе иззад ледения къс и се приближи към противника си.

Смразяващият въртеше огромната си глава напред-назад, опитвайки да се отърси от магията на елфа. Още една стрела го уцели и в гърдите му забушува свирепа ярост. Искаше само да убива, да мъсти, да погубва. Макар да бе заслепен, сетивата на звяра бяха отлични — той бързо разбра къде се намира елфът и отново си пое дъх.

Ала Дризт знаеше твърде много за драконите и бе застанал на такова разстояние, че вледеняващият дъх не успя да го достигне. Уолфгар се възползва от това, че драконът се занимаваше с него и стовари Щитозъб върху белите люспи. Звярът потръпна от болка. Бронята му издържа, но никога досега не бе срещал такава сила у простосмъртен и не искаше да рискува да получи още един подобен удар. Той се обърна към незащитения варварин и за трети път си пое дъх.

В този миг го прониза още една стрела.

Уолфгар видя как на пода до него капна огромна капка драконова кръв, тъмният облак, в който се намираше главата на чудовището, клюмна настрани и то яростно изръмжа. Щитозъб отново се стовари върху него, после пак и пак. Една от люспите изпука и падна и при вида на беззащитната, гола плът надеждата за победа отново се завърна в Уолфгар.

Ала Смразяващият бе преживял стотици битки — с него още не бе свършено. Той вече знаеше колко уязвим бе за магическия чук — нямаше да може да понесе още един удар. Огромната му опашка се изви над люспестия гръб и се стовари върху Уолфгар, точно когато той отново замахваше с Щитозъб и вместо да почувства как оръжието му разкъсва плътта на дракона, варваринът бе запратен върху замръзнала купчина злато на десетина метра.

Пещерата се завъртя около него, очите му се насълзиха от силната болка, цветовете на пречупената светлина го замаяха, усети, че губи свяст. Ала успя да види Дризт, който смело вървеше право към дракона, извадил ятаганите си, които сега, сравнени с огромното тяло на чудовището, изглеждаха толкова малки. Чу и как Смразяващият отново вдишва.

Тогава с кристална яснота видя огромната ледена висулка, която висеше от тавана точно над дракона.

Дризт неотклонно вървеше напред. Нямаше никакъв план, не и срещу такъв могъщ противник, надяваше се само да успее да намери някое слабо местенце у врага си, преди драконът да го убие. Уолфгар вече не можеше да му помогне, мислеше си той, най-вероятно бе мъртъв, размазан от мощния удар на драконовата опашка. В този миг, за негова огромна изненада, елфът почувства някакво раздвижване откъм купчината злато.

Смразяващият също усети движението на варварина и вдигна опашката си във въздуха — сега вече щеше да приключи с него веднъж завинаги.

Ала Уолфгар вече бе успял да направи онова, което искаше. Събирайки всичката сила, която му бе останала, той се изправи на крака и запрати Щитозъб високо във въздуха.

Опашката на чудовището се стовари върху му и той така и не разбра дали отчаяният му опит бе успял. Единственото, което видя, или поне така му се стори, бе малко светло петънце на тавана. После го обви тъма.

Дризт обаче видя всичко. Смаян, елфът гледаше как огромната висулка безшумно пада.

Заслепен от мрака, който Дризт бе спуснал над очите му, Смразяващият не успя да види опасността и като реши, че в отчаянието си врагът му е запратил оръжието си без да се цели никъде, разпери огромните си криле. Предните му крака тъкмо се отделяха от земята, когато леденото копие се заби в гърба му и го прикова към пода.

Тъмата все така обгръщаше главата на дракона и Дризт не успя да види агонията в очите му.