Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Раситър се оказа хванат в собствения си капан, от който нямаше изход. Опрял гръб в стената на тунела, той стисна кървящата си ръка и бавно, милиметър по милиметър, заотстъпва натам, откъдето бе дошъл.

Ентрери впери нетрепващ поглед в него.

— Пук никога няма да ти прости за това! — предупреди го плъхочовекът.

— Пук никога няма да разбере за това — изсъска Ентрери в отговор.

Обзет от неистов ужас, Раситър се шмугна покрай Ентрери и хукна да бяга, колкото го държаха краката. Само че палачът изобщо не се интересуваше от него — очите му бяха впити в тялото на безпомощния, победен Дризт До’Урден.

Ентрери понечи да извади изумрудената си кама, чудейки се дали да освободи елфа или да го остави да срещне болезнената си смърт в пипалата на росянката.

— Тук свършва твоята история — прошепна той най-сетне и избърса мръсотията от камата си.

С факла в ръка, Уолфгар предпазливо влезе във втората стая. И тя, както и първата, бе квадратна и празна, с изключение на висок параван, който се издигаше в единия край и стигаше до тавана. Зад него, сигурен бе младежът, дебнеше опасност, поредната брънка от капана, който Ентрери им бе заложил и в който той така глупаво бе паднал.

Сега обаче, вече бе късно да се укорява за привързаността си. Той застана в средата на стаята така, че приятелите му да го виждат и здраво стисна Щитозъб.

Ала, макар и готов, гледката на чудовището, което изскочи иззад паравана и се нахвърли върху му, го накара да ахне изумено.

Осем змийски глави се полюшваха напред-назад и се извиваха в хипнотизиращ танц, като иглите на обезумели жени, плетящи до премала една и съща дреха. Само че на Уолфгар изобщо не му беше до смях — всяка от осемте зейнали усти бе пълна с десетки остри като бръснач зъби.

Кати-Бри и Бруенор разбраха, че приятелят им е в беда, още когато го видяха да отстъпва назад. Разтревожени, те се приведоха напред в очакване на цял отряд войни или дори на самия Ентрери. В този миг хидрата пристъпи напред и влезе в първата стая.

— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри ужасено.

Една сребърна стрела полетя към страховития звяр и проби огромна дупка в змиевидния му врат. Чудовището изрева от болка и обърна една от главите си, за да види кой се осмелява да го напада.

Останалите седем глави се нахвърлиха върху Уолфгар.

— Разочарован съм, елфе! — продължи Ентрери. — Мислех те за свой равен… или почти равен. И като си помисля само за всички усилия, които положих, за всички опасности, на които се изложих, за да те доведа дотук, та да решим веднъж завинаги чий живот е безсмислена лъжа! Да ти докажа, че онези чувства, които са ти толкова скъпи, нямат място в сърцето на истинския боец! Ала сега виждам, че напразно съм си губил времето. Спорът ни вече е решен… ако изобщо някога е имало съмнение кой от двама ни е прав. Аз никога не бих паднал в такъв прост капан!

Дризт отвори едното си око и повдигна глава, за да срещне погледа на палача.

— Нито пък аз — спокойно рече той, докато отмахваше безчувствените пипала на мъртвото чудовище от раменете си. — Нито пък аз!

После се дръпна встрани и Ентрери видя раната, зейнала в тялото на чудовището. Елфът го бе убил още с първия удар на ятагана си.

Върху устните на палача се разля доволна усмивка.

— Прекрасно! — възкликна той и извади оръжията си. — Великолепно!

— Къде е полуръстът? — изръмжа Дризт.

— Това няма нищо общо с него — отвърна Ентрери. — Нито пък с глупавата ти пантера.

Лицето на Дризт се разкриви от ярост, но той бързо успя да се овладее.

— О, те са живи, не се безпокой — подразни го Ентрери, надявайки се, че гневът може да изиграе лоша шега на врага му. — Може би… а може би не…

Понякога, срещу по-слаби противници яростта може и да е от полза, ала в битка на равни, където и най-малката грешка може да бъде фатална, всеки удар трябва да бъде хладнокръвен и съвършено точен.

Двата магически ятагана полетяха към убиеца. Той с лекота отби удара и на свой ред замахна с изумрудената си кама.

Дризт избегна острието и описа мълниеносен кръг, минавайки зад убиеца. Сиянието изсвистя във въздуха, ала Ентрери вече бе готов и го посрещна със своята сабя. Остриетата се кръстосаха и двамата противници се озоваха на сантиметри един от друг.

— Получи ли подаръка ми в Балдуров яз? — изсмя се палачът, ала Дризт дори не трепна.

Забравил напълно както Риджис, така и Гуенивар, той мислеше единствено за Артемис Ентрери.