Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Убиецът обаче не се отказваше толкова лесно:

— Маска? — подигравателно се ухили той. — Сложи си я, елфе! Нека видя как се мъчиш да отречеш същността си!

С мощен тласък, Дризт отхвърли Ентрери далеч от себе си.

Убиецът нямаше нищо против да продължи битката от малко по-голямо разстояние, ала когато се опита да спре, кракът му пропадна в някаква дупка, пълна с лепкава тиня, и той падна на едно коляно.

Дризт светкавично се хвърли към него. Двата ятагана отново подхванаха своя танц, ала Ентрери бе също толкова бърз и отклони ударите. После, с едно-единствено рязко движение, при което главата и раменете му отскочиха назад, той измъкна крака си от дупката.

Дризт разбра, че е изгубил неочакваното си преимущество. Дори още по-лошо — опрял рамо в стената, той сам бе заел неблагоприятно положение. Ентрери започна да се изправя на крака и елфът побърза да отскочи назад.

— Толкова лесно? — каза убиецът, когато отново стъпи здраво на земята. — Нима мислиш, че след като толкова дълго чаках тази битка, ще умра просто така, когато тя едва-що започва?

— Не си мисля нищо, когато става въпрос за Артемис Ентрери — спокойно отвърна Дризт. — Прекалено си ми непонятен, убиецо. Не разбирам подбудите ти, нито искам да ги разбера.

— Подбуди? — подигравателно повтори Ентрери. — Аз съм боец… просто боец, който не смесва призванието си с жалки измислици за доброта и обич!

И като вдигна камата и сабята си, добави:

— Това са единствените ми приятели и с тях…

— Ти си нищо — прекъсна го Дризт. — Животът ти е жалка, безсмислена лъжа.

— Лъжа? — изсмя се Ентрери. — Ти си този, който носи маска, елфе! Ти си този, който трябва да се крие!

Дризт се усмихна. Едва преди няколко дни думите на Ентрери сигурно щяха да го жегнат болезнено, ала сега, след онова, което бе научил от Кати-Бри, те му се сториха кухи и смешни.

— Онова, с което се гордееш, убиецо, е безполезна лъжа. Ти не си нищо повече от един зареден арбалет, безчувствено оръжие, което никога няма да разбере какво значи да живееш истински.

И той закрачи към убиеца, убеден в правотата на онова, което се канеше да направи.

Изпълнен със същата самоувереност, Ентрери тръгна към него.

— Удари последният ти час, елфе! — изплю се той.

Уолфгар бързо отскочи назад. Щитозъб политаше ту наляво, ту надясно в отчаян опит да отбива неспирните атаки на чудовището. Младежът знаеше, че няма да успее да държи неуморимия звяр настрани още дълго. Трябваше да измисли начин не само да се защитава, но и сам да напада.

Ала с всички тези седем глави, които се преплитаха в хипнотичен танц и ту се нахвърляха върху него поотделно, ту се спускаха отгоре му като една гигантска, зейнала паст, Уолфгар нямаше време да съставя каквито и да било планове.

Със своя лък Кати-Бри, която се намираше извън смъртоносния обсег на чудовището, имаше по-голям успех. Очите й бяха плувнали в сълзи от страх за живота на Уолфгар, ала тя стисна зъби и ги преглътна, твърдо решена да не се предава на отчаянието. Още една стрела изсвистя във въздуха и между очите на главата, обърната към момичето, зейна огромна дупка. Главата потръпна конвулсивно, рязко отскочи назад и тупна на пода с глух тътен.

Неочакваното нападение и най-вече жестоката болка накараха хидрата да замръзне на мястото си. Макар и съвсем кратко, това забавяне даде на Уолфгар времето, от което имаше нужда, и той не пропусна да се възползва от неочаквания си късмет. Без да се поколебае и за миг, той се нахвърли върху чудовището и с всички сили стовари Щитозъб върху една от другите глави. Чу се шумно изпукване и тя също се търкулна на земята.

— Задръж я пред вратата! — провикна се Бруенор. — И недей да заставаш пред нея, без да предупредиш, че момичето ще вземе да те уцели по погрешка!

Хидрата може и да не бе особено умна, ала все пак знаеше как се води битка. Тя обърна тялото си на една страна така, че Уолфгар да не може да я заобиколи. Две от главите й вече се търкаляха мъртви на земята, а сребърните стрели продължаваха да свистят във въздуха. Първо една, после още една магическа стрела се заби в тялото й. Уолфгар се биеше ожесточено, ала умората от свирепата му битка с плъхочовеците започваше да си казва думата.

Една от гнусните глави на чудовището се спусна към него, той не успя да се дръпне достатъчно бързо и мощните челюсти се сключиха около ръката му. Малко под рамото му зейна грозна дупка.

Хидрата разтърси глава, в опит да откъсне ръката на жертвата си, ала този път обичайната й тактика не подейства — никога досега чудовището не бе срещало подобен страховит противник. Изкривил лице в болезнена гримаса, младежът притисна ръка до тялото си и принуди хидрата да застане неподвижно. После вдигна Щитозъб със свободната си ръка и заби елмазената дръжка право в окото на чудовището. Зашеметено от мощния удар, то отслаби хватката си и Уолфгар успя да се освободи и да отскочи назад, само миг преди останалите пет глави на звяра да щракнат със зъби на сантиметри от лицето му.