Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Уолфгар потри ръце и се накани да вдигне решетката — макар и тежка, тя надали щеше да му се опре. Младежът сграбчи решетката, ала бързо я пусна и се отдръпна назад, без дори да се опита да я повдигне.

Железните пречки бяха покрити с мазнина.

— Ентрери или аз съм брадат гном! — изсумтя Бруенор. — Сега вече я втаса, момче.

— Как ще го измъкнем оттам? — попита Кати-Бри.

Уолфгар погледна към затворената врата зад гърба си. Знаеше, че няма да постигнат нищо, ако останат тук, освен това се боеше, че шумът от падащата решетка вече бе привлякъл нежелано внимание. Внимание, което излагаше живота на приятелите му на опасност.

— Да не би да мислиш да влезеш там! — приглушено възкликна Кати-Бри.

— Имам ли друг избор? — отвърна Уолфгар. — Кой знае, може би там ще намеря механизма, който вдига решетката.

— Ще намериш убиеца, мен ако питаш — подметна Бруенор, — ама кат’ не ни остава друго, ще трябва да рискуваме.

Младежът тръгна към вратата и Кати-Бри още по-силно опъна тетивата на Таулмарил, готова да изпрати канонада от стрели при най-лекия подозрителен шум. Уолфгар дръпна вратата, но тя се оказа заключена. Той сви рамене и стовари тежкия си ботуш върху нея. Дървото потрепери и се разцепи. Зад вратата имаше още една стая, която тънеше в мрак.

— Вземи си факла — предложи Бруенор.

Уолфгар се поколеба за миг. Нещо не бе наред. Тази стая, нашепваше му войнският инстинкт, надали щеше да бъде празна като първата. Ала друг изход нямаше и той посегна към една от факлите.

Напълно погълнати от онова, което ставаше в стаята с Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри дори не забелязаха тъмната фигура, която скочи от скривалището си малко по-надолу в тунела. За миг Ентрери се замисли какво да прави с тях. Можеше да ги убие още сега — съвсем лесно и навярно напълно безшумно — ала вместо това се обърна и потъна в мрака.

Вече си бе набелязал друга жертва.

Раситър се приведе над двете тела, проснати в началото на прохода. Смъртта бе застигнала двамата плъхочовеци, преди да успеят да си възвърнат напълно човешкия облик — жестока и мъчителна гибел, чийто ужас само някой друг плъхочовек можеше да разбере. Също както труповете, покрай които беше минал преди малко, тези тук бяха пронизани на десетки места с несравнимата точност, на която бе способна само ръката на най-изкусния майстор на меча. И ако труповете, които осейваха пътя дотук, все още не бяха достатъчни, то черният облак в края на тунела, съвсем ясно говореше, че именно това е мястото, което Раситър търси. Явно бе, че капанът му е проработил, макар цената да се бе оказала по-висока, отколкото водачът на плъшата гилдия очакваше.

Плътно притиснат до стената на тунела, той се запромъква напред, като замалко не се спъна в мъртвите тела на още няколко от членовете на своята гилдия.

Целият тунел бе осеян с трупове на плъхочовеци и Раситър изумено поклати глава. Колцина от неговите хора бяха загинали от ръката на страховития боец?

— Елф на мрака! — ахна Раситър, когато сви зад последния завой и най-сетне разбра цялата истина за онова, което се бе разиграло в клоаката тази нощ.

Тук телата на другарите му бяха още повече, натрупани на големи купчини, ала той дори не ги погледна. На драго сърце бе готов да плати тази, че и къде-къде по-висока цена, за да получи наградата, която сега се разкри пред очите му. Страховитият боец, Елфът на мрака, най-сетне му бе паднал в ръцете! Сега вече щеше да си спечели благоразположението на Пук паша и веднъж завинаги да се издигне над Артемис Ентрери!

В края на коридора, обвит от хиляди лепкави пипала, Дризт се опираше върху тялото на гигантската росянка. Все още държеше двата си ятагана, ала ръцете му висяха немощно отпуснати покрай тялото, главата му бе клюмнала на една страна, лавандуловите очи бяха затворени.

Плъхочовекът се запромъква към него предпазливо, молейки се Мрачният да е още жив. Отново провери кожената си манерка, пълна този път не с вода, а с оцет — можеше само да се надява, че бе донесъл достатъчно, за да успее да разкъса хватката на чудовището и да освободи елфа. Така му се искаше да го има жив!

Пук щеше да му се зарадва много повече.

Раситър вдигна меча си, с намерението да провери дали у елфа е останал някакъв живот, ала внезапно извика от болка — във въздуха изсвистя кама и прободе десницата му. Обърна се рязко… и се изправи лице в лице с Артемис Ентрери. Голата сабя на палача проблясваше заплашително, в тъмните му очи пламтеше смъртоносен огън.