Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Това обаче не го успокои, а само затвърди подозренията му — някой не просто го следеше, но и направляваше стъпките му в желаната от него посока.

Уолфгар се обърна и се спусна към падналата си любима, обичната му Кати-Бри, ала плъхочовеците светкавично се нахвърлиха върху него. В гърдите на исполина закипя изпепеляваща ярост. Той се вряза в редиците на нападателите си, покосявайки всеки, който попаднеше под ударите на могъщия му чук. Онези, които успееха да се измъкнат от обсега на Щитозъб, не съумяваха дори да си поемат дъх преди разяреният варварин да ги удуши с голи ръце. Плъхочовеците успяха да му нанесат няколко не особено силни удара, ала една-две драскотини не бяха в състояние да спрат побеснелия исполин.

По пътя си напред той минаваше направо през телата на падналите, смазвайки издъхващите плъхочовеци с тежките си ботуши. Оцелелите получовеци се разбягаха панически.

В края на тунела, стрелецът трескаво се мъчеше да постави нова стрела в арбалета, ала все не успяваше — не можеше да откъсне очи от страховитата сцена, която се разиграваше пред него, а ужасът му се засилваше още повече при мисълта, че в този миг единственото желание на разярения исполин бе да го убие.

Редиците на плъхочовеците пред Бруенор се поразредиха малко и това му даде възможност да се погрижи за Кати-Бри. Блед като платно, той се приведе над младата жена и отметна гъстата й червеникава коса, станала още по-тежка от изтеклата кръв.

Внезапно Кати-Бри отвори очи и вдигна замъглен поглед към него.

— Само още няколко сантиметра и сега щях да съм мъртва — усмихна се тя и смигна на джуджето.

Бруенор трескаво огледа раната й и с облекчение видя, че момичето беше право. Стрелата я бе ожулила лошо, ала изстрелът не бе успял да я нарани сериозно.

— Добре съм — настоя Кати-Бри и се опита да стане, но Бруенор я задържа.

— Почакай малко!

— Но битката още не е свършила — възпротиви се Кати-Бри, мъчейки се да стъпи на крака.

Вместо отговор, Бруенор я накара да погледне към другия край на тунела, където купчината мъртви тела около Уолфгар нарастваше с мълниеносна бързина.

— Това е единственият ни шанс — тихичко се засмя джуджето. — Нека си мисли, че си мъртва още малко.

Напълно слисана, Кати-Бри прехапа устни. Поне една дузина плъхочовеци вече бяха мъртви, а Уолфгар не спираше и за миг, поваляйки онези нещастници, които не успееха да избягат навреме.

В този миг откъм другия край на тунела долетя звук и Кати-Бри се обърна да види какво става. Виждайки, че магическият й лък бе спрял смъртоносната си канонада, групата плъхочовеци, които младата жена бе държала назад със сребърните си стрели, се завръщаше.

— Остави ги на мен — рече Бруенор. — Ти остани тук и недей да ставаш!

— Ако изпаднеш в беда…

— Ако видиш, че имам нужда от помощ, ела — съгласи се джуджето, — ала засега остани легнала! Дай на момчето причина да се бие!

Дризт се опита да се върне по пътя, по който бе дошъл, ала плъхочовеците вече бяха изпълнили всички тунели. Много скоро пред него остана само една-единствена възможност — широк сух коридор, водещ в посока, обратна на онази, в която той искаше да тръгне.

Хората-плъхове бързо го настигаха. В главния тунел щеше да му се наложи да се бие с неприятели, прииждащи от няколко различни страни, затова елфът хлътна в един страничен коридор и опря гръб в стената.

Двама плъхочовеци се промъкнаха до тунела и надникнаха в мрака, после извикаха на един от другарите си да донесе факла. Двамата получиха светлината, която им трябваше, по-бързо, отколкото очакваха, ала това не бе жълтият пламък на запалена факла, а студен, синкав блясък. Дризт бе извадил Сиянието от ножницата. Преди да успеят да посегнат към оръжията си, двамата плъхочовеци рухнаха мъртви — единият бе прободен в гърдите, на гърлото на другия зееше грозна рана.

На пламъка на току-що донесената факла останалите плъхочовеци съвсем ясно видяха както мъртвите тела на другарите си, така и елфа, от чиито ятагани все още капеше горещата кръв на жертвите му Онези от тях, които се намираха най-близо до ужасяващата сцена, изпищяха, неколцина дори захвърлиха оръжията си и хукнаха да бягат. Ала редиците на получовеците продължаваха да се увеличават, от всички тунели идваха нови и нови подкрепления, и скоро, успокоени от численото си превъзходство, те започнаха да си възвръщат смелостта. Съвсем бавно, търсейки подкрепа един от друг, плъхочовеците започнаха да настъпват към елфа.