Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

За миг Дризт се замисли дали да не се хвърли срещу тях, с надеждата да пробие редиците им и да разкъса затягащия се обръч, ала зад всеки от противниците му идваше поне още един, а често пъти двама или трима. Дори и със своите невероятни умения и пъргавина, елфът надали щеше да успее да се справи достатъчно бързо, за да не им даде възможност да го нападнат в гръб.

Бърз като светкавица, той се върна обратно в страничния тунел и обви входа му с облак магически мрак, после се дръпна назад, извън неговия обсег, и зачака, извадил двата си ятагана.

Плъхочовеците се втурнаха след него, ала рязко спряха, когато потънаха в черния облак. За миг решиха, че факлите им трябва да са изгаснали, ала мракът бе толкова гъст, че те бързо се досетиха за магическата му същност и се върнаха в главния коридор. След като се прегрупираха, получовеците предпазливо се върнаха към тунела на Дризт.

Дори и зорките очи на елфа не можеха да проникнат през булото на магическия мрак, ала от мястото си от другата му страна, той съвсем ясно видя острието на нечий меч да се подава от черния облак, следван от още един. Двамата плъхочовеци, които си пробиваха път към него, още не се бяха показали напълно от тъмнината, когато Дризт нанесе своя удар. Двата меча паднаха на земята, а Сиянието и неговият другар мълниеносно смениха ъгъла на замаха си и се забиха в телата на получовеците. Предсмъртните им писъци огласиха клоаката и накараха другарите им отново да се върнат в главния коридор. Дризт бе успял да си спечели още малко време.

Когато последните двама от другарите му го блъснаха на земята в отчаяния си опит да избягат от освирепелия исполин, стрелецът разбра, че с него е свършено. Плъхочовекът най-сетне успя да намести стрелата и се прицели.

Ала Уолфгар вече бе твърде близо. Варваринът сграбчи оръжието и го изтръгна от ръцете на човека плъх с такава ярост, че то се натроши на десетки парчета, когато се блъсна в стената. Стрелецът искаше да избяга, но изпепеляващият поглед на варварина сякаш бе оковал краката му и той не успя да помръдне от мястото си. Обзет от смъртен ужас, плъхочовекът гледаше как Уолфгар сключва двете си ръце върху елмазената дръжка на Щитозъб.

Ударът, който последва, бе мълниеносен — плъхочовекът дори не разбра, че Уолфгар е замахнал, преди в главата му да избухне взрив.

Умря още преди да рухне в калта. Със замъглени от сълзи очи, Уолфгар продължи да му нанася удар след удар, докато от тялото на нещастника не остана само безформена, кървава купчинка.

Опръскан с кръв, тиня и отходна вода, Уолфгар най-сетне отпусна ръка и се облегна на стената. Изпепеляващата ярост постепенно започна да го напуска и той дойде на себе си. Чувайки звук от битка зад гърба си, младежът рязко се обърна и видя Бруенор да отбива нападенията на двамата плъхочовеци, зад които идваха още неколцина техни другари.

Облегната на стената, Кати-Бри все още лежеше напълно неподвижна зад джуджето. Видът на отпуснатото й тяло отново разпали изпепеляващ пламък в гърдите на Уолфгар и с боен вик на уста, той се втурна към другия край на тунела, затъвайки до глезените в лепкавата тиня. Противниците на Бруенор се запрепъваха в отчаян опит да избягат и така дадоха възможност на джуджето да посече още двамина от тях, което той стори с огромно удоволствие. Оцелелите потънаха в лабиринта от тунели.

Уолфгар се канеше да ги последва, да открие всеки един от тях и да отмъсти за „смъртта“ на Кати-Бри, ала момичето реши, че вече е време да се намеси. Уолфгар залитна от изненада, когато Кати-Бри се хвърли на гърдите му, обви ръце около врата му и го целуна така пламенно, както той не бе очаквал някога да бъде целунат.

В продължение на няколко секунди младежът не можа да каже нищо, не знаеше нито какво прави, нито къде се намира. Когато най-сетне успя да се съвземе, той отново я притисна до себе си и я целуна.

Бруенор бързо сложи край на всичко това:

— Ами елфът? — напомни им той и като вдигна захвърлената факла, която сега бе наполовина покрита с тиня и започваше да догаря, ги поведе напред.

Тримата не смееха да свият в никой от многобройните тунели, покрай които минаваха, от страх да не се изгубят. Главният коридор със сигурност бе най-бързият път, където и да извеждаше. Оставаше им единствено да се надяват, че докато отиват към това неизвестно място, ще успеят да открият някоя следа от Дризт.

Вместо това откриха една врата.

— Къщата на Пук? — прошепна Кати-Бри.