Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Лекото издрънчаване на освободена верига бе единственото предупреждение за джуджето преди решетката най-сетне да поддаде и да запрати Уолфгар на земята. Желязото изскочи от мястото си и удари Бруенор по челото, събаряйки шлема от главата му, а него самия поваляйки по гръб. Без да изпуска решетката, Уолфгар шумно се блъсна в стената на странноприемницата.

— Ах, ти, безмозъчен глупако… — разфуча се Бруенор, ала Дризт и Кати-Бри, които се втурнаха да му помогнат, му напомниха, че трябва да пази тишина.

— Защо им е да заковават отводнителната шахта? — недоумяващо попита Кати-Бри.

Уолфгар се отърси от мръсотията и добави:

— И то отвътре. Май нещо там долу иска да държи града далеч от себе си.

— Много скоро ще разберем — рече Дризт и като приклекна до зейналата дупка, спусна краката си вътре. — Пригответе факла. Ще ви извикам, когато се убедя, че е чисто.

Нетърпеливият пламък, заиграл в очите му, не убягна на Кати-Бри и тя го погледна притеснено.

— Заради Риджис — увери я Дризт. — Правя го единствено заради Риджис.

После изчезна в черния мрак. Черен, като мрачните тунели на подземния му дом.

Останалите трима чуха лекия плясък на вода, когато краката на елфа докоснаха пода на клоаката, после всичко потъна в тишина.

Времето се точеше едва-едва.

— Запали факлата — прошепна Бруенор на Уолфгар, ала Кати-Бри спря ръката на младежа.

— Имай му доверие — каза тя на джуджето в отговор.

— Прекалено дълго — притеснено промърмори Бруенор. — Прекалено тихо.

Кати-Бри задържа дланта си върху ръката на Уолфгар, докато приглушеният глас на Дризт не долетя откъм канала:

— Чисто е. Може да слизате.

Бруенор взе факлата от Уолфгар.

— Ти слез последен и върни решетката на мястото й. Не е нужно целият град да разбере къде сме отишли.

Първото нещо, което забелязаха, когато пламъкът на факлата освети клоаката, беше веригата, която бе държала решетката. Очевидно поставена тук съвсем наскоро, тя излизаше от здрав механизъм, висящ от стената.

— Чини ми се, че няма да сме сами тук — прошепна Бруенор.

Дризт се огледа наоколо, споделяйки притеснението на джуджето. Беше свалил магическата маска — един Елф на мрака на място, което прекрасно подхождаше на расата му.

— Аз ще вървя първи — каза той, — там, където свършва светлинката на факлата ни. Бъдете нащрек.

И той пое напред, безшумен както винаги, стъпвайки само на сантиметри от мръсната вода, която лениво се носеше в средата на тунела.

След него, вдигнал високо факлата, вървеше Бруенор, следван от Кати-Бри и Уолфгар, който трябваше да държи главата си наведена, за да не се удари в слизестия таван. Уплашени от светлината, плъховете, обитаващи клоаката, побягнаха с пронизителни писъци, други от черните твари, населяващи това скверно място, безшумно пропълзяха до прикритието на мръсните, отходни води. Тунелът криволичеше ту насам, ту натам, на всяка крачка се отваряха нови и нови странични коридори, а плясъкът на капеща вода само още повече ги объркваше — веднъж им се струваше, че го чуват пред себе си, ала щом се наканеха да го последват, той внезапно се разнасяше от съвсем друго място, само за да долети миг по-късно иззад тях.

Бруенор тръсна глава и се опита да не обръща внимание на подвеждащите звуци, задушливото зловоние и слузестата тиня, в която затъваше на всяка крачка. Единственото, което имаше значение в този момент, бе неясната фигура, която неотклонно ги водеше напред, на границата между оскъдната светлина, хвърляна от факлата, и лепкавия мрак на клоаката. Бруенор точно свиваше зад поредния ъгъл, след който започваше една особено объркана плетеница от тунели, когато внезапно видя тъмната фигура встрани от себе си.

Още докато се обръщаше, за да я последва, джуджето осъзна, че това не би могло да бъде Дризт.

— Внимавайте! — изкрещя Бруенор, после хвърли факлата към едно сухо местенце и извади брадвата и щита си.

Неговата бдителност спаси живота на всички, защото само миг по-късно от страничния тунел изникнаха не една, а две фигури, наметнати с плащове. В ръцете си държаха голи мечове, под гъстата козина на лицата им проблясваха остри, жълти зъби.

Нападателите бяха с човешки ръст, носеха мечове и бяха облечени като хора. Всъщност, те наистина бяха хора и то невинаги зли, ала ярката луна пробуждаше тъмната им страна и ги превръщаше в човекоподобни зверове. Дори и тогава, те все още се движеха на два крака като хора, ала дългите им муцуни, твърдата кафява козина и дългата розова опашка издаваха плъха у тях.