Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Нека си върви — повтори Дризт. — Доверете ми се.

Бруенор изсумтя, но пръстите му, които все още стискаха дръжката на митралната брадва се отпуснаха, и той отиде да отвори вратата, мърморейки под носа си. Уолфгар и Кати-Бри си размениха разтревожени погледи, но не казаха нищо.

Дондон не изчака да го подканят втори път, но преди да успее да стигне до вратата, Бруенор застана пред него:

— Ако някога отново видя лицето ти — предупреди го той, — независимо каква маска си надянал този път, бъди сигурен, че ще те насека на парчета!

Дондон се шмугна покрай него и изскочи от стаята, без нито за миг да изпуска опасното джудже от погледа си. Докато с трескава бързина се спускаше по стълбите, които водеха към изхода, полуръстът се възхити на точността, с която Ентрери му бе описал начина, по който щеше да протече срещата. Колко добре познаваше Ентрери тези четиримата и най-вече елфа!

Подозирайки какво се крие зад тази изпълнена с лъжи среща, Дризт много добре разбираше, че с прощалната си заплаха Бруенор надали бе успял да уплаши кой знае колко лукавия полуръст. Дондон бе изиграл ролята си — двете си роли! — без да се издаде дори и с най-малък жест или поглед.

Въпреки това Дризт кимна одобрително, когато Бруенор, все още намръщен, се обърна към тях. Ако не друго, заплахата поне щеше да накара джуджето да се чувства по-сигурно.

По настояване на елфа приятелите решиха да поспят малко. При цялото оживление, царящо навън, никога нямаше да успеят да се вмъкнат незабелязано в някоя от канализационните шахти. Тълпите сигурно щяха да намалеят, когато нощта започнеше да клони към своя край, а опасните главорези отстъпеха място на готвещите се за дневната си работа обикновени хорица.

Дризт обаче не заспа. Облегнат на вратата на стаята, той стоеше нащрек, готов да скочи при първия подозрителен звук. Ритмичното дишане на приятелите му го успокояваше и той потъна в собствените си мисли. Магическата маска висеше на врата му и той за кой ли път се изненада на простотата на измамата, която му даваше възможност да отиде където си поиска, без да бъде хулен и гонен заради цвета на кожата си.

Ала нямаше ли след време самият той да стане жертва на тази измама? Каква щеше да бъде тази свобода, след като цената за нея бе собствената му същност?

Дризт погледна към Кати-Бри, свита на кълбо върху единственото легло в стаята, и се усмихна. В невинността наистина се криеше мъдрост; в идеализма на чистия поглед към света неизменно се съдържаше зрънце истина.

Не биваше да я разочарова.

Най-сетне Дризт усети как мракът навън се сгъстява. Луната бе залязла. Той отиде до прозореца и надникна през него. По улицата все още имаше хора, ала те вече бяха много по-малко. Нощта наистина наближаваше своя край и той събуди останалите — не можеха да си позволят да се бавят повече. Отърсвайки се от прегръдката на съня, приятелите за последен път провериха вещите си и излязоха навън.

На Улицата на разбойниците имаше няколко отводнителни шахти, чиито здрави решетки изглеждаха така, сякаш бяха построени, за да държат скверните обитатели на клоаката там долу, а не за да може водата да се оттича в тях, когато над града се извиеше някоя от лютите бури, които го връхлитаха от време на време. Приятелите избраха шахтата край една малка уличка, недалеч от странноприемницата, която хем оставаше скрита от погледите на минувачите, хем бе достатъчно близо до къщата на Пук, за да успеят да намерят пътя без особени затруднения.

— Момчето може да я махне — рече Бруенор, когато видя металната решетка, покриваща шахтата.

Без да чака да го подканят повече, Уолфгар се наведе над нея и здраво стисна железните пръчки.

— Почакай малко — спря го Дризт и се огледа наоколо, за да види дали някой не ги наблюдава.

После даде знак на Кати-Бри да се върне в началото на уличката, докато самият той тръгна към другия й край, който тънеше в непрогледен мрак. Когато се увери, че там всичко е наред, Дризт махна на Бруенор. От своята позиция, Кати-Бри кимна в знак, че и при нея всичко е спокойно.

— Махни я, момче — прошепна Бруенор. — И гледай да не вдигаш шум.

Уолфгар отново сграбчи решетката и си пое дълбоко дъх. Мускулите му се наляха с кръв, от гърдите му се откъсна стон, ала решетката остана на мястото си.

Уолфгар вдигна невярващ поглед към Бруенор и удвои усилията си. Лицето му поаленя от притока на кръв, решетката застена жално, ала почти не помръдна.

— Нещо я държи отдолу — досети се Бруенор и се приведе над нея, за да я разгледа по-добре.