Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Точно оттук.

И като видя недоумението, изписано върху лицето на Бруенор, поясни:

— Вдъхнете миризмата на улицата. Наблюдавайте тълпите и се вслушайте в звуците й. Подгответе се за онова, което ни предстои.

— Нямаме време, елфе! — изръмжа Бруенор. — Сърцето ми нашепва, че докато ние стоим на таз’ смрадлива улица, Къркорещият корем сигурно се гърчи от болка под камшика на своите мъчители!

— Няма да ни се наложи да търсим Ентрери — обади се Уолфгар, следвайки мисълта на Дризт. — Той сам ще ни открие.

Почти като по команда, сякаш забележката на Уолфгар им бе припомнила къде се намират и какви опасности ги дебнат тук, четиримата приятели започнаха да се оглеждат на всички страни. Отвсякъде им хвърляха мрачни погледи, всеки, който минеше покрай тях, се обръщаше, за да ги огледа по-добре. Чужденците не бяха нещо необичайно тук (в крайна сметка, Калимпорт беше пристанище, и то голямо), но чужденци като тях четиримата щяха да изпъкват, където и да отидеха. Осъзнавайки неизгодното положение, в което се намираха, Дризт разбра, че ще трябва да се махнат оттам и тръгна надолу по Улицата на разбойниците.

Преди Уолфгар, който вървеше последен, да успее да направи и крачка, откъм сенките около „Плюещата камила“ долетя детски глас:

— Ей! Търсите кого да нападнете, а?

Без да разбира добре какво става, Уолфгар се приближи и надникна в мрака. Там стоеше Дондон, на вид досущ като мърляво улично хлапе.

— Какво става? — попита Бруенор, който също се бе доближил.

Вместо отговор, Уолфгар безмълвно посочи Дондон.

— Какво става? — повтори джуджето, ала този път въпросът му бе отправен към малката, тъмна фигурка.

— Търсите си кого да нападнете, а? — повтори Дондон и излезе от мрака.

— Ха! — изсумтя Бруенор и пренебрежително махна с ръка. — Туй било някакво си момче. Нямаме време да си играем!

И като сграбчи Уолфгар за ръката, той се обърна и си тръгна.

— Може би знам повече, отколкото си мислите — тихо извика Дондон след тях.

Без да му обръща внимание, Бруенор се накани да продължи по пътя си, следван от Уолфгар, ала преди да успее да направи и една крачка, към тях се приближи Дризт. Забелязал, че спътниците му изостават, елфът отиде да провери какво става и дойде точно навреме, за да чуе последните думи на „момчето“.

— Просто някакъв хлапак! — обясни Бруенор.

— Уличен хлапак — поправи го Дризт и като заобиколи двамата си приятели, се върна при стената на странноприемницата, където стоеше Дондон. — Уличен хлапак, от чийто поглед не убягва нищо.

— Какво можеш да направиш за нас? — прошепна Дризт на полуръста и му даде знак да го последва встрани от улицата и любопитните погледи на минаващите.

Дондон сви рамене.

— Зависи какво искате. Днес тук пристигнаха цял куп търговци, та има доста за крадене. Какво точно ви интересува?

Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри обградиха елфа и „момчето“. Очите им внимателно следяха всички минувачи, ала острият им слух не изпускаше нито думичка от разговора на елфа и непознатия хлапак.

Дризт приклекна до полуръста и насочи погледа му към невзрачната постройка в края на улицата.

— Къщата на Пук — небрежно обясни Дондон. — Най-непристъпната къща в цял Калимпорт.

— Ала и тя си има слабо място — отбеляза Дризт.

— Всички си имат слабо място — съгласи се Дондон спокойно — превъплъщението му в дръзко улично хлапе, свикнало да оцелява в суровия живот на калимпор-тските улици, бе превъзходно.

— Някога влизал ли си там?

— Може и да съм.

— А някога виждал ли си сто златни монети?

Очите на Дондон светнаха и той уж неспокойно пристъпи на място.

— Да идем в стаята — обади се Кати-Бри. — Тук привличаме прекалено много любопитни погледи.

Дондон охотно се съгласи, ала не пропусна да хвърли леден поглед на Дризт:

— Предупреждавам ви, че мога да броя до сто.

Щом се озоваха в стаята, Дризт и Бруенор изсипаха цяла купчинка златни монети пред полуръста, който веднага се зае да им описва някакъв таен заден вход, който въвеждал в къщата на Пук и за който, според думите на Дондон, не знаели дори крадците.

Четиримата приятели се скупчиха около него, нетърпеливи да научат всички подробности.

От устата на Дондон всичко звучеше съвсем лесно.

Прекалено лесно.

Дризт се изправи и извърна лице, за да скрие усмивката си. Нали точно за това си бяха говорили току-що и се бяха чудили кога ли Ентрери ще се опита да се свърже с тях. Всъщност само няколко минути преди това момче да се появи точно навреме и да им покаже „пътя“.