Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Пук даде знак на стражите да напуснат стаята и се обърна към Риджис:

— Хареса ли ти гостуването при нас?

Риджис отметна един кичур коса от челото си и отвърна:

— Не е толкова зле. Само дето съседите са малко шумнички, по цяла нощ ръмжат и мъркат.

— Млъквай! — сопна се Пук, после погледна към Ла Вал, който стоеше до него, и изкриви лице в зла гримаса. — Скоро няма да ти е до смях.

Ала след всичко, което беше преживял, Риджис вече не изпитваше страх, а само примирение.

— Е, добре — рече той спокойно, надявайки се да развали поне малко явното удоволствие, изписано на лицето на Пук. — Ти победи. Откраднах твоя медальон и бях заловен. Ако смяташ, че престъплението ми заслужава смърт, просто ме убий.

— О, ще го направя и още как! — изсъска Пук. — Планирам го отдавна, но досега не бях измислил достатъчно добър начин.

Риджис се олюля. А може би все пак не бе чак толкова спокоен, колкото си мислеше?

— Гуенивар! — извика Пук.

— Гуенивар? — повтори Риджис едва чуто.

— Ела при мен, Гуенивар!

Риджис зяпна от учудване, когато видя магическото животно да се показва иззад една открехната врата.

— О-о-откъде я имаш? — заекна Риджис.

— Великолепна е, нали? — отвърна Пук. — Не се безпокой, малки крадецо. Много скоро ще можеш да я видиш съвсем отблизо.

По лицето на пашата се разля злокобна усмивка и той се обърна към котката:

— Гуенивар, скъпа Гуенивар — гальовно рече той. — Този крадец стори зло на господаря ти. Убий го, мое прекрасно животно, и нека смъртта му бъде бавна и мъчителна. Искам да го чуя да пищи от болка и ужас.

Риджис се взря в големите очи на пантерата, която колебливо пристъпи към него.

— Спокойно, Гуенивар — прошепна той и потръпна от болка при вида на великолепното животно, принудено да се покорява на злия Пук.

Гуенивар принадлежеше на Дризт!

Само че сега не му беше времето да се чуди как пантерата бе попаднала в ръцете на Пук. Не и сега, когато собственият му живот висеше на косъм.

— Това е той! — извика Риджис на Гуенивар и посочи Пук. — Той заповядва на злия убиец, който ме отвлече, а теб открадна от истинския ти господар! Злия убиец, когото истинският ти господар отчаяно търси!

— Великолепно! — разсмя се Пук, мислейки, че в отчаянието си Риджис се опитва да обърка животното с нелепи лъжи. — Това забавление като че ли си струва цялото зло, което изстрадах заради теб, крадецо Риджис!

Ла Вал неспокойно се размърда — някак си не бе съвсем убеден, че думите на полуръста са предизвикани единствено от смъртния страх, обзел го при вида на пантерата.

— Сега, Гуенивар! — заповяда Пук. — Накарай го да страда!

Пантерата изръмжа гърлено и присви очи.

— Гуенивар — повтори Риджис. — Гуенивар, ти ме познаваш!

Гуенивар с нищо не показа, че си спомня някога да е виждала полуръста. Подтиквана от гласа на господаря си, тя се долепи до земята и бавно запълзя към полуръста.

— Гуенивар! — изкрещя Риджис и панически заопипва стената, в обречен опит да намери някакъв изход.

— Да, така се казва — изсмя се Пук, който все още не можеше да разбере, че Риджис наистина познава пантерата. — Сбогом, Риджис! И нека мисълта, че ще помня този миг до края на живота си, ти служи за утеха!

Гуенивар присви уши назад и приклекна още по-ниско, готова за скок. Риджис се втурна към вратата, макар да знаеше, че е заключена. Гуенивар скочи, невероятно бърза и безпогрешна, и Риджис дори не успя да извика.

Възторгът на Пук обаче трая съвсем кратко. Той стана от трона си, за да вижда по-добре, ала само миг след като Гуенивар скочи върху Риджис, двамата изчезнаха.

До вратата остана само лека сива мъгла, която бързо се разсея.

— Какво? Това ли беше? Без да пролее дори една капка кръв? — нахвърли се Пук върху Ла Вал. — Така ли убива?

Ужасеното изражение на магьосника говореше друго. Изведнъж Пук видя привидно безсмислените думи на Риджис към котката в коренно различна съвсем светлина.

— Тя го отнесе със себе си! — изрева той и сграбчи Ла Вал. — Къде? Кажи ми къде го отнесе!

Магьосникът едва успя да се задържи на краката си.

— Не е възможно! Тя трябва да се подчинява на господаря си, на онзи, който притежава статуетката.

— Риджис познаваше котката! — изкрещя Пук.

— Немислима преданост! — Ла Вал все още не можеше да повярва на това, което се бе разиграло пред очите му.

Пук се насили да се успокои и отново седна на трона.

— Откъде я взе?

— Ентрери — отвърна Ла Вал незабавно — не му беше времето да увърта, не и сега, когато господарят му бездруго кипеше от ярост.