Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— С т-т-това — заекна той развълнувано — мога да повикам пантерата тук?

Усмивката на Ла Вал бе по-красноречива от каквито и да било думи.

— Как? Кога бих могъл…

— Когато поискаш — отвърна магьосникът.

— Трябва ли да приготвим клетка?

— Няма нужда.

— Ала поне докато пантерата не разбере кой е нейният господар…

— Ти притежаваш статуетката — не го остави да довърши Ла Вал. — Съществото, което ще призовеш чрез нея, ти принадлежи изцяло и ще изпълни всяка твоя заповед.

Пук притисна статуетката до гърдите си. Просто не можеше да повярва на щастието си. Големите котки бяха първата му и най-голяма любов, а сега щеше да притежава едно такова животно, което да го слуша безпрекословно, досущ продължение на собствената му воля. Това надминаваше и най-смелите му мечти!

— Сега! — рече той. — Искам да повикам котката сега! Кажи ми думите.

Ла Вал взе статуетката и я постави на земята, после тихичко прошепна името в ухото на Пук, внимавайки много да не би по погрешка сам да извика пантерата и така да развали удоволствието на господаря си.

— Гуенивар! — меко рече Пук.

Нищо не се случи, ала както магьосникът, така и пашата съвсем ясно усетиха връзката с далечното същество.

— Ела при мен, Гуенивар! — заповяда Пук.

Гласът му се понесе през тунела, свързващ Равнините на съществуванието и достигна тъмния коридор, който водеше до Звездната равнина, дома на пантерата. Гуенивар се събуди и предпазливо пое натам, откъдето идваше зовът.

— Гуенивар! — за трети път долетя името й, ала гласът, който го изричаше, й бе непознат.

Бяха минали много седмици, откакто господарят й не я бе викал в Материалната равнина. През това време Гуенивар си бе починала (нещо, от което имаше отчаяна нужда), ала дългото мълчание от страна на Повелителя й вече започваше да я притеснява. А сега, когато чу нечий чужд глас да изрича името й, тя разбра извън всякакво съмнение, че нещо се бе променило.

Само че връзката й със статуетката бе прекалено силна, за да може да не се отзове на повика на господаря си (който и да бе той), затова пантерата предпазливо и напълно безшумно закрачи по тъмния коридор, свързващ двете Равнини.

Пук и Ла Вал с изумление гледаха мъглата, която се завихри над пода и обви фигурката в сиви валма. Тя се завихри лениво за няколко секунди, после прие ясни очертания и Гуенивар най-сетне се материализира. Напълно неподвижна, пантерата започна да се оглежда наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.

— Какво да правя сега? — обърна се Пук към Ла Вал и Гуенивар трепна при звука на гласа му — гласът на нейния господар.

— Каквото поискаш — отвърна магьосникът. — Котката ще стои при теб, ще се разхожда с теб, ще ловува за теб… ще убива заради теб.

Последното предложение на магьосника наведе Пук на някои прелюбопитни мисли.

— Докъде се простират възможностите й?

Ла Вал сви рамене.

— Магиите от този род обикновено отслабват с течение на времето… но винаги можеш да я повикаш отново, след като си почине — побърза да добави Ла Вал като видя натъженото изражение, което се изписа по лицето на Пук. — Тя не може да бъде убита. Да я погубиш означава просто да я изпратиш обратно в собствената й Равнина, но тогава статуетката може да се счупи.

Лицето на Пук отново помрачня — безценният предмет вече му бе станал прекалено скъп и той не искаше да го губи.

— Уверявам те — продължи Ла Вал, — че съвсем не е лесно да се унищожи статуетката. Магията й е твърде мощна. Ако сега тук дойдеше най-якият ковач в целите Царства и я удареше с най-тежкия си чук, не би успял дори да я одраска.

Пук най-сетне се успокои.

— Ела при мен! — повика той котката и протегна ръка.

Гуенивар се подчини, ала неспокойно сви уши назад, когато новият й господар погали гладката й, черна козина.

— Имам задача за нея! — рече Пук внезапно и в очите му заблестя приятна възбуда. — Забележителна, изключителна задача! Първата задача на Гуенивар!

Очите на Ла Вал блеснаха щастливо при вида на блаженството, изписано върху лицето на Пук.

— Доведи ми Риджис! — каза пашата. — Нека първата жертва на Гуенивар бъде полуръстът, когото мразя повече от всичко друго на света!

Изтощен от дните прекарани в Деветте килии и от многобройните мъчения, на които пашата го бе подложил, Риджис с мъка се държеше на краката си и един удар в гърба бе достатъчен, за да го повали на земята в краката на Пук. Полуръстът с мъка се изправи на крака, твърдо решен да понесе с достойнство следващото мъчение, дори ако това означаваше да умре.