Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Те вече са тук, помисли си Раситър и вътрешно се усмихна, но на глас каза само:

— Искаш да бъдат заловени?

— Унищожени — поправи го Пук. — Прекалено силни са, за да си позволя да поема каквито и да било рискове.

— Унищожени — повтори Раситър. — Любимата ми задача.

Пук не можа да потисне тръпката на отвращение, която пропълзя по гръбнака му.

— Съобщи ми, когато свършиш работата — каза той и се отправи към вратата.

В мига, в който господарят му излезе от стаята, Раситър избухна в беззвучен смях.

— Ех, Пук! Колко малко знаеш ти за моите възможности! — прошепна той и нетърпеливо потри ръце.

Нощта напредваше и северняците скоро щяха да тръгнат из улиците на града… където Дондон вече ги очакваше.

Свит на любимото си местенце на Улицата на разбойниците, Дондон не изпускаше от очи входа на „Плюещата камила“. Когато видя елфът, последен от четиримата, да се завръща в странноприемницата, полуръстът извади малко огледалце и за последен път провери маскировката си. Цялото му лице бе покрито с мръсотия; дрехите му бяха прекалено широки за него, като на улично хлапе, имало късмета да ги смъкне от гърба на някой пияница, заспал на улицата, преди да успее да се добере до дома си; косата му бе подобаващо разрошена и сплъстена, сякаш от години не бе виждала гребен, още по-малко пък вода.

Дондон вдигна изпълнен с копнеж поглед към луната и предпазливо попипа брадичката си. Все още гладка, тя вече бе започнала да изтръпва. Полуръстът пое голяма глътка въздух, после още една и успя да потисне животинския порив, който се надигаше в гърдите му. Откакто се присъедини към редиците на Раситър (преди повече от една година), се бе научил да се справя с тези демонични копнежи, ала въпреки това се надяваше, че ще успее да си свърши работата достатъчно бързо. Тази нощ луната бе особено ярка.

Хората, които минаваха покрай него, все жители на Калимпорт, му смигваха съучастнически, когато го видеха, досещайки се, че Дондон, всепризнатият майстор на измамите, отново бе излязъл на лов. Обитателите на калимпортските улици познаваха полуръста прекалено добре, за да попаднат в клопките му, ала освен това бяха и достатъчно благоразумни, за да не разтръбяват на всеки непознат, когото срещнеха кой и какъв точно бе Дондон. Полуръстът винаги успяваше да се заобиколи с най-безмилостните главорези на Калимпорт, а да издадеш прикритието му, точно когато измамникът се кани да хлопне капана около нищо неподозиращата жертва, си бе наистина тежко престъпление.

Дондон се дръпна назад, когато малко по-късно четиримата приятели излязоха от странноприемницата.

За Дризт и останалите Калимпорт през нощта бе също толкова необичаен, колкото и през деня. За разлика от градовете на Севера, където нощният живот обикновено бе съсредоточен в многобройните пивници, тук улиците като че ли ставаха още по-оживени, след като слънцето се скриеше зад хоризонта. Дори обикновените бедняци се променяха и ставаха по-зловещи и загадъчни.

Едно място обаче, си оставаше все така безлюдно, независимо дали бе ден или нощ — никой не смееше да припари до невзрачната дървена постройка в края на улицата. Къщата, в която се помещаваше гилдията на Пук паша. Двамата стражи, предрешени като обикновени скитници, все още се облягаха от двете страни на вратата, ала освен тях, сега край сградата имаше още двама пазачи.

— Ако Риджис е затворен там — обади се Кати-Бри — трябва да намерим начин да влезем вътре.

— Няма съмнение, че Риджис е там — отвърна Дризт.

— Ала ловът ни трябва да започне с Ентрери.

— Тук сме, за да открием Риджис — напомни Кати-Бри и му хвърли разочарован поглед.

Дризт побърза да поясни:

— Пътят до Риджис минава през убиеца. Можеш да бъдеш сигурна, че той се е погрижил за това. Нали чу думите му при Клисурата на Гарумн. Ентрери няма да ни позволи да открием Риджис преди да сме се срещнали с него.

Кати-Бри не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Когато отвлече Риджис от Митрал Хол, Ентрери бе положил големи усилия да примами Дризт да се впусне в това преследване, сякаш залавянето на полуръста бе просто част от някаква сложна игра, в която участваха само той и елфът.

— Откъде да започнем? — недоволно изръмжа Бруенор.

Беше очаквал, че улицата ще е по-спокойна и ще им даде по-добра възможност да съставят плановете си. Всъщност, той тайно се надяваше, че биха могли да свършат работата си още тази нощ. За негово учудване, Дризт отговори: