Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Уолфгар — рече Дризт, — свали му обувките.

При тези думи тримата му приятели го погледнаха изненадано, а Дондон неспокойно се размърда на стола си.

— Обувките — повтори Дризт и посочи краката на Дондон.

Бруенор бързо разбра какво има предвид елфът — все пак неслучайно един от най-близките му приятели бе полуръст. Преди Уолфгар да успее да каже каквото и да било, джуджето сграбчи левия ботуш на Дондон и го свали, разкривайки гъстата козина по крака — крак не на човешко момче, а на полуръст.

Дондон безпомощно сви рамене и се сгуши в стола си. Всичко се развиваше точно както Ентрери бе предвидил.

— Май наистина знае повече, отколкото си мислим — подигравателно отбеляза Кати-Бри, повтаряйки думите на Дондон, които изведнъж придобиха много по-зловещ смисъл.

— Кой те праща? — изръмжа Бруенор.

— Ентрери — отвърна Уолфгар вместо Дондон. — Изпратил го е, за да ни примами в заложения от него капан.

При тези думи исполинът се приведе над полуръста, закривайки светлината на свещта с огромното си тяло.

Бруенор го изблъска встрани и на свой ред се надвеси над Дондон. С момчешки невинното си лице, Уолфгар никога не би могъл да изглежда толкова страшен, колкото освирепялото джудже с рижата си брада, острия нос, очукания еднорог шлем и страховития пламък в очите.

— Сега, малки мошенико — изръмжа Бруенор на сантиметри от лицето на полуръста, — сега вече не става въпрос за злато, а за собствения ти смрадлив език! Или ще го развържеш и ще ни кажеш всичко, което знаеш, или аз лично ще го изтръгна от гърлото ти!

Дондон пребледня (това беше коронният му номер) и затрепери като лист.

— По-кротко — успокоително се намеси Кати-Бри, поемайки ролята си, която този път не бе така сурова като предишния път. — Вече достатъчно го изплашил.

Докато я избута встрани, Бруенор успя да й смигне одобрително за прекрасното изпълнение.

— Да съм го изплашил? — грубо рече той и свали брадвата от рамото си. — Хич и да не си мисли, че ще му се размине само с малко страх!

— Чакайте! Чакайте! — примоли се Дондон, гърчейки се от престорен страх така, както само един полуръст може да се гърчи. — Просто правех онова, което палачът ми нареди и за което ми плати.

— Значи познаваш Ентрери? — попита Уолфгар.

— Тук всички познават Ентрери — отвърна Дондон. — И всички правят онова, което той им нареди!

— Хич недей да се тревожиш за Ентрери! — изръмжа Бруенор в лицето му. — Да го видим как ще успее да ти стори каквото и да било, след като мойта брадва си вземе свойто!

— Да не би да си мислиш, че можеш да убиеш Ентрери? — престори се Дондон, че не разбира какво има предвид джуджето.

— Ентрери не може да стори нищо на един труп — мрачно рече Бруенор. — Брадвата ми ще ти даде да се разбереш, много преди той да е успял да измисли как точно да те накаже!

— Той иска теб! — обърна се Дондон към Дризт, опитвайки се да поуспокои разговора.

Дризт кимна, но не каза нищо. Нещо не бе както трябва в тази среща, в която нищо не бе както трябва.

— Аз не взимам страна — опита се Дондон да умилостиви Бруенор, когато видя, че Дризт няма да направи нищо, за да разсее напрежението. — Правя само онова, което е нужно, за да оцелея.

— Ако искаш да си спасиш живота сега — сурово рече джуджето, — ще ни кажеш как да влезем в къщата на Пук. Сигурния начин.

Дондон сви рамене:

— Онова място е истинска крепост. Няма сигурен начин.

Бруенор направи още една крачка към него, а гневната бръчка на челото му стана още по-дълбока.

— Но ако трябваше да вляза там — побърза да добави полуръстът, — щях да опитам през клоаката.

Бруенор се обърна към приятелите си.

— Звучи разумно — съгласи се Уолфгар.

Дризт се вгледа в полуръста, търсейки издайнически блясък в очите му, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.

— Разумно е — отсече той най-сетне.

— Е — обади се и Кати-Бри, — той като че ли току-що си спаси живота. Но какво ще правим с него сега? Ще го вземем ли със себе си?

— И още как! — рече Бруенор лукаво. — Той ще ни води!

— Не! — неочакваното несъгласие на елфа учуди и тримата. — Полуръстът направи онова, което поискахме от него. Сега може да си върви.

— И да иде право при Ентрери, за да ни издаде — възкликна Уолфгар.

— Ентрери няма да научи — отвърна Дризт и впи поглед в очите на полуръста, без с нищо да издава, че вече се е досетил за двойната му игра. — Нито пък ще прости.

— Аз казвам да го вземем с нас — настоя Бруенор.