Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Кати-Бри светкавично вдигна Таулмарил и ги взе на прицел над върха на бруеноровия шлем. В сребристата светлина, разпръсната от смъртоносната й стрела, приятелите видяха още десетки зловещи силуети да се прокрадват към тях.

Шумен плясък зад гърба му накара Уолфгар да се обърне светкавично, само миг преди десетки плъхочовеци да се нахвърлят отгоре му. Без да губи и миг, варваринът стъпи колкото се може по-стабилно в лепкавата кал и вдигна бойния си чук.

— Те са ни чакали, елфе! — извика Бруенор.

Дризт бе стигнал до същото заключение. Още щом чу първия вик на джуджето, той се дръпна встрани от светлината, пръскана от факлата, с намерението да се възползва от предимството на мрака. Преди да бе направил и една крачка, пред него изникнаха две фигури, загърнати в плащове. Синкавата светлинка на Сиянието освети косматите им лица, ала Дризт вече се бе досетил с какво си има работа.

За разлика от него, двамата плъхочовеци изобщо не бяха подготвени за тази среща. Изненадани да открият, че не всичките им врагове се намират в осветения от факлата кръг и най-вече ужасени от неочакваната поява на един Елф на мрака тук, където се чувстваха най-сигурни, двамата плъхочовеци се опитаха да побегнат.

Бърз като светкавица, Дризт не пропусна да се възползва от прекрасната възможност и ги посече, преди да успеят да се съвземат от първоначалната си изненада. После отново потъна в мрака — не само плъхочовеците можеха да нападат в гръб.

С помощта на магическия чук, Уолфгар съумяваше да държи нападателите си надалеч. Щитозъб поваляше всеки плъхочовек, осмелил се да дойде прекалено близо, във всички посоки хвърчаха късове вкоравена мръсотия, откъртени от стената. Много скоро плъхочовеците, уплашени от огромната сила на могъщия варварин, разредиха нападенията си, ала това затишие, прекрасно разбираше Уолфгар, щеше да трае само докато умората не изпиеше силите му и не го направеше беззащитен.

Зад него Бруенор и Кати-Бри като че ли имаха повече успех. Стрелите на Таулмарил прелитаха над главата на джуджето и сееха смърт в прииждащите редици на плъхочовеците. Малцината, които успееха да се приближат до Бруенор — залитайки и ниско приведени, за да избегнат сребърните стрели — ставаха лесна плячка за джуджето.

Ала при толкова неравностойно съотношение на силите приятелите знаеха, че и най-малката грешка може да им коства живота.

Плюейки и съскайки злобно, плъхочовеците започнаха да се отдалечават от Уолфгар. Дошъл бе моментът да действа, разбра той, и безстрашно ги последва.

Внезапно редиците на хоратаплъхове се разделиха на две и в самия край на осветения от факлата кръг Уолфгар видя как един от тях вдигна тежък арбалет и стреля с него.

Младежът инстинктивно се прилепи до стената и успя да се дръпне навреме, ала Кати-Бри, застанала зад него, с гръб към стрелеца, така и не видя летящата стрела.

Внезапно я прониза раздираща болка и тя усети топлината на собствената си кръв, стичаща се във врата й. Обгърната от черния покров на мрака, Кати-Бри рухна на земята.

Безшумен като самата смърт, Дризт се промъкваше през тъмните коридори. Беше прибрал Сиянието в ножницата, за да не може синкавата му светлинка да го издаде, ала десницата му здраво стискаше другия магически ятаган. Тунелите се разклоняваха във всички посоки, но елфът бе сигурен, че ще успее да намери пътя до своите приятели. Ала в края на всеки нов коридор, по който тръгнеше, Дризт виждаше факлите на все нови и нови плъхочовеци.

Мракът бе достатъчно непрогледен, за да скрие прокрадващия се елф, но въпреки това Дризт не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че някой следи, нещо повече — предвижда! — всеки негов ход. Наоколо се отваряха все нови и нови тунели, ала онези, в които нямаше плъхочовеци и по които можеше да поеме, ставаха все по-малко. Разстоянието между него и приятелите му се увеличаваше с всяка следваща крачка, ала вече не можеше да се върне обратно — хоратаплъхове бяха изпълнили тунела зад него, отрязвайки пътя му назад.

Дризт спря в една тъмна ниша и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени какво разстояние бе изминал. Във всички тунели зад него играеха пламъците на запалени факли, ала Дризт бързо разбра, че всъщност преследвачите му съвсем не са толкова много, колкото си мислеше — групичките плъхочовеци, които изникваха след всеки завой, най-вероятно бяха същите, които бе видял при предишния. Явно бе, че се движат успоредно с него.