Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Какво друго би могло да бъде? — отвърна Уолфгар — само една къща на крадци може да има врата към клоаката.

Свит в едно скривалище над вратата, Ентрери наблюдаваше тримата приятели с интерес. Беше усетил, че нещо не е наред, още когато видя плъхочовеците да се събират в клоаката по-рано през нощта. В началото реши, че получовеците се канят да излязат в града, ала бързо разбра, че тази нощ смятат да останат в подземията.

А сега тези тримата се появиха без елфа.

Ентрери подпря глава на ръката си и се замисли какво да предприеме.

Бруенор внимателно разглеждаше вратата. Върху нея, на около един човешки бой височина, бе закована дървена кутийка. Време за гатанки нямаше и като се протегна, джуджето свали кутийката и надникна вътре.

Онова, което видя, го озадачи още повече. Без да разбира какво става, той сви рамене и подаде кутийката на Уолфгар и Кати-Бри.

Уолфгар обаче веднага разбра какво лежи на дъното на кутийката. И преди беше виждал подобно нещо, в пристанището на Балдуров яз. В ръцете си младежът държеше още един подарък от палача. Още един пръст от ръката на полуръста.

— Убиецо! — изрева Уолфгар и с всички сили блъсна вратата, която поддаде под тялото му и се откачи от пантите.

Варваринът залитна и се озова в отвъдната стая, държейки вратата пред себе си. Още преди да успее да я захвърли встрани, той чу трясък зад себе си и разбра колко глупаво бе постъпил. Току-що бе паднал право в капана на Артемис Ентрери.

Пред входа на стаята се бе спуснала желязна решетка и го бе отделила от Бруенор и Кати-Бри.

С насочени напред дълги копия плъхочовеците тръгнаха към магическия облак и очакващия ги Дризт. Елфът успя да прониже водача им, ала после бе притиснат от прииждащите му другари. Без да се подвоуми и за миг, той започна да отстъпва назад, изкусно отбивайки ударите им. В мига, в който им се удадеше възможност, двата магически ятагана се забиваха в незащитената плът на всеки плъхочовек, имал глупостта да прояви и най-малката небрежност.

Изведнъж зловонието на клоаката бе изместено от нов, сладникаво — задушлив мирис, който пробуди далечни спомени у Дризт. Сякаш окуражени от тежката миризма, плъхочовеците се нахвърлиха върху елфа с удвоена енергия.

И тогава Дризт разбра. В Мензоберанзан, градът, където бе отраснал, мнозина Елфи на мрака отглеждаха като домашни любимци същества, които изпускаха такъв мирис. Наричани росянки, или венерина примка, тези чудовищни създания представляваха безформена маса от дълги, лепкави пипала, с които поглъщаха и разтваряха всичко и всеки, имал глупостта да се приближи твърде много до тях.

Сега вече Дризт се бореше за всеки сантиметър. Наистина бяха направлявали стъпките му — към това място, където го очакваше ужасяваща смърт. А може би целта на враговете му бе да го пленят — росянката убиваше жертвите си бавно, а имаше и течности, които можеха да разкъсат лепкавите й пипала.

Дризт усети движение във въздуха и погледна през рамо. Чудовището се намираше само на няколко метра и вече протягаше безбройните си лепкави пръсти към него.

Двата ятагана свистяха във въздуха, издигаха се нагоре, после рязко политаха надолу, проблясваха във всички посоки, подели своя великолепен танц, който тази нощ бе по-смъртоносен от когато и да било. Един плъхочовек бе намушкан петнадесет пъти, преди да почувства първия удар.

Ала плъхочовеците бяха твърде многобройни, за да може Дризт да ги удържа дълго, а и близостта на росянката сякаш вля нови сили във вените им.

Гънещите се, лепкави пипала вече се поклащаха само на сантиметри от гърба на елфа. Място за отстъпление нямаше, пътят назад бе отрязан от чудовищното същество.

Дризт се усмихна и в лавандуловите му очи лумна странен пламък.

— Значи това е краят? — прошепна той на глас.

Внезапният му смях стресна прииждащите плъхочовеци и те спряха за миг.

Насочил Сиянието напред, Дризт се обърна и скочи право в сърцето на росянката.

Уолфгар се намираше в квадратна, празна стая, със стени от дялан камък, върху които, поставени в големи стенни свещници, горяха две факли. В другата част на стаята, точно срещу решетката, имаше още една врата. Младежът захвърли счупената врата настрани и се обърна към приятелите си.

— Пазете гърба ми — каза той, макар че Кати-Бри, досещайки се какво да прави, вече бе свалила Таулмарил от рамото си и сега държеше на прицел другата врата.