Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Лицето на Ентрери (човекът, който твърдеше, че го превъзхожда като боец, именно защото не изпитваше никакви чувства) бе разкривено от гняв, често пъти граничещ със сляпа ярост. Ентрери мразеше Дризт. Въпреки всичката топлота и обич, които елфът бе срещнал през живота си, той си оставаше истински боец, войн, владеещ до съвършенство изкуството на битката. Всеки път, когато Дризт успееше да отблъсне оръжието на Ентрери и да му отвърне със също толкова изкусен удар на ятаганите си, той разголваше кухия, лишен от смисъл живот на палача.

Дризт не пропусна да забележи изпепеляващия гняв, който бушуваше в гърдите на Ентрери, и се възползва от него. Отново нанесе поредица от заблуждаващи удари и за пореден път Ентрери с лекота ги парира.

Внезапно магическите ятагани се стрелнаха напред, плътно долепени един до друг.

Ентрери ги отби с рязко движение на сабята си и на лицето му се изписа подигравателна усмивка — Дризт най-сетне бе допуснал грешка. С победоносно възклицание, Ентрери замахна към незащитеното сърце на елфа.

Ала Дризт вече беше готов. Нещо повече, той нарочно бе подвел убиеца. Още докато сабята на Ентрери се опитваше да отклони магическия ятаган, който внезапно бе сменил посоката си, Дризт го приплъзна върху острието на палача и замахна за изненадващ удар. Ентрери не можа да спре ръката, с която държеше изумрудената кама и преди да успее да прониже сърцето на елфа, ятаганът на Дризт се вряза в лакътя му.

Камата тупна в калта. Ентрери стисна раната със здравата си ръка и светкавично отскочи назад. Очите му се присвиха и в погледа, който отправи на Дризт, заблестяха гняв и объркване.

— Жаждата за кръв те заслепява — спокойно рече елфът и направи крачка напред. — Тази нощ и двамата надникнахме в едно огледало, убиецо, ала онова, което ти видя в него, май не ти се понрави особено.

Ентрери кипеше от едва сдържана ярост, ала нямаше какво да каже.

— Все още не си победил — дръзко се изплю той, макар да знаеше, че елфът току-що бе спечелил огромно преимущество.

— Може и да не съм — сви рамене Дризт. — Ала ти изгуби преди много, много години.

По устните на Ентрери плъзна зла усмивка, той се наведе ниско и побягна.

Дризт незабавно го последва, ала когато стигна черния магически облак, рязко спря. От другата му страна се чуваше шум от стъпки и Дризт се приготви да се защитава. Непознатият бе твърде шумен за изкусния убиец и Дризт предположи, че някой плъхочовек трябва да се бе завърнал.

В този миг долетя познат глас:

— Там ли си, елфе?

Дризт се втурна през облака мрак и заобиколи двамата си приятели, без да спре нито за миг.

— Ентрери? — попита той, надявайки се, че убиецът не се е измъкнал незабелязано.

Бруенор и Кати-Бри безпомощно свиха рамене и го последваха.

Омаломощен от умора и от болката в ръката, Уолфгар тежко се облегна на гладката стена на един полегат тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Здраво стисна ранената си ръка, надявайки се да спре кръвта, която шуртеше от жестоката рана.

Колко самотен се чувстваше!

Знаеше, че бе постъпил правилно, като каза на Бруенор и Кати-Бри да си вървят. Колкото и да искаха, те не можеха да му помогнат, а да стоят в главния коридор, точно пред мястото, което самият Ентрери бе избрал, за да заложи своя капан, бе твърде опасно. Сега Уолфгар трябваше да продължи сам, дори и ако това означаваше да стигне до сърцето на това гнусно място.

Той предпазливо пусна рамото си и погледна раната. Хидрата го бе ухапала доста дълбоко, но ръката му не беше обездвижена. Много внимателно той вдигна Щитозъб и замахна няколко пъти. После отново се облегна на стената и се зае да измисли план за действие в една ситуация, която изглеждаше напълно безнадеждна.

Дризт се прокрадваше през лабиринта от тунели, като от време на време забавяше крачка и се ослушваше за нещо, което да го насочи по следите на убиеца. В действителност не очакваше да чуе нищо — Ентрери се движеше със същата безшумна крачка, с която и той самият, и също като него нямаше нужда нито от факла, нито от свещ, за да намери пътя в мрака.

Въпреки това Дризт бе напълно сигурен, че се движи в правилната посока, сякаш една и съща мисъл ръководеше постъпките и на двамата. Усещаше присъствието на убиеца, познаваше го по-добре, отколкото му се искаше да си признае. Ентрери не можеше да му се изплъзне, така, както и той самият не можеше да избяга от Ентрери. Битката им беше започнала преди няколко месеца в Митрал Хол… или пък това бе само още едно разиграване на отколешния двубой, започнал още в зората на съзиданието? Ала за Дризт и Ентрери, две пионки в извечната борба на доброто и злото, тя не можеше да свърши, докато един от тях не рухне победен.