Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ентрери изпълзя настрани и се измъкна от мръсната вода. Дризт също се претърколи встрани от убиеца и се опита да се изправи на крака, макар да му се струваше, че светът се върти около него и таванът на клоаката всеки миг може да рухне отгоре му. Когато най-сетне си възвърна равновесието, видя пред себе си Ентрери, ранен по-тежко и от него самия.

Палачът хвърли поглед през рамо към тунела и джуджето, което тичаше с всички сили към него, вдигнало високо митралната си брадва. Там беше и момичето, стиснало в ръце страховития си лък. Без да губи и миг, Ентрери отскочи встрани, вкопчи се в металната стълба, закована за стената, и с трескава бързина се закатери нагоре.

Кати-Бри следеше всяко негово движение с магическия си лък. Артемис Ентрери беше мъртъв. Веднъж попаднал в обсега на Таулмарил, никой не можеше да избяга, та бил той и страховитият господар на калимпортските улици.

— Не го оставяй да избяга, момиче! — изкрещя Бруенор.

Напълно погълнат от битката със смъртния си враг, Дризт дори не бе усетил приближаването на своите приятели. Сега, при звука на бруеноровия глас, той рязко се обърна и видя джуджето да връхлита с високо вдигната брадва. Спряла, за да се прицели по-добре, Кати-Бри се канеше да стреля.

— Спри! — извика Дризт с толкова страшен глас, че Бруенор замръзна на мястото си, а Кати-Бри усети как по гърба й полазват ледени тръпки.

Двамата впериха изумени погледи в приятеля си.

— Той е мой! — отсече елфът.

Ентрери нямаше време да се чуди на неочаквания си късмет. Веднъж само да се добере до улиците, своите улици — там лесно щеше да намери къде да се скрие.

Прекалено слисани, за да кажат каквото и да било, Кати-Бри и Бруенор безмълвно видяха как Дризт надяна магическата маска и се втурна след убиеца.

Мисълта, че колкото повече се бави, толкова повече излага на опасност приятелите си, които в момента се опитваха да се доберат до него, накара Уолфгар да действа. С огромно усилие на волята, той принуди тялото си да му се подчинява и като стисна Щитозъб в ранената си ръка, тръгна напред.

Внезапно в съзнанието му изникна образът на Дризт, неговия приятел и учител, който дори и в най-безнадеждната ситуация съумяваше да се отърси от страха и да го замени със съзидателна ярост.

Пламъкът, който младежът толкова често бе виждал да гори в лавандуловите очи на елфа, сега лумна в собствените му сини очи. Стъпил здраво на земята, той си пое дълбоко дъх, призовавайки на помощ цялата си исполинска сила.

Къщата на Пук, най-яката постройка в цял Калимпорт.

Върху лицето на варварина се разля широка усмивка. Болката вече я нямаше, изчезнала бе и умората. С гръмък смях на уста, той се втурна напред.

Настанало бе време за битка.

Коридорът, по който тичаше, плавно се издигаше нагоре и Уолфгар се досети, че следващата врата, която се изпречеше на пътя му, щеше да бъде на нивото на улицата. Много скоро се натъкна не на една, а на цели три врати — една в края на коридора, и по една от двете му страни. Без да забавя крачка (в крайна сметка посоката, в която бе поел, с нищо не бе по-лоша от която и да е друга), Уолфгар изкърти вратата срещу себе си и влетя в осмоъгълна караулна стая, за огромна изненада на четиримата стражи, които се бяха разположили там.

— Хей! — бе единственото, което мъжът в средата на стаята успя да каже, преди огромният юмрук на исполина да се стовари върху лицето му и да го запрати на пода.

На отсрещната стена, точно срещу онази, която току-що бе изкъртил, Уолфгар видя друга врата и се втурна към нея, с надеждата да успее да излезе, без да му се налага да губи време в ненужни битки.

Един от пазачите обаче, хилав, мургав мъж, го изпревари. Бърз като светкавица, той изтича до вратата, заключи я, после се обърна към Уолфгар, размахал ключа пред лицето си. Злорадата усмивка, която разкриви лицето му, разкри цял ред изпочупени зъби.

— Ключ! — изсмя се той и го подхвърли на един от другарите си.

Уолфгар протегна ръка и го сграбчи за ризата, отскубвайки цял кичур косми от гърдите му. Дребният крадец безпомощно размаха крака на около метър от пода.

Все така само с една ръка, Уолфгар го запрати към вратата.

— Ключ — спокойно отбеляза той и прекрачи купчината трески — и безчувственото човешко тяло.

Ала опасностите не свършваха дотук. Следващата стая се оказа голямо преддверие с десетки врати. Тревожни викове огласиха коридорите й задействаха добре отработен план за защита. Хората, истинските членове на гилдията, светкавично се изпокриха в стаите си — имаше вече цяла година, откак задачата да се разправят с натрапници, бе паднала от плещите им. Всъщност, откакто Раситър и събратята му се бяха присъединили към тях.