Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Тази гледка окончателно прогони съня от тялото на Пук.

— Трябва да го доведем тук! — задъха се от злоба той. — Можеш ли да го пренесеш?

Преди Ла Вал да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята влетя Раситър.

— Бой, Пук! — едва успя да изрече той, с мъка поемайки си дъх. — На долните етажи. — Един огромен варварин!

— Обеща, че ще се погрижиш за това — заплашително изръмжа Пук.

— Приятелите на убиеца… — започна Раситър, ала пашата нямаше време да слуша обясненията му.

Не и сега.

— Затвори вратата! — кратко нареди той.

Раситър най-сетне успя да се овладее и изпълни заповедта му. Пук и без това щеше да побеснее, щом научеше за провала в клоаката… защо трябваше да бърза и още повече да го ядосва.

Пашата отново се обърна към Ла Вал, ала този път думите му не бяха въпрос, а недвусмислена, нетърпяща възражение заповед:

— Доведи го тук!

Ла Вал тихичко подхвана думите на древно заклинание и отново размаха скиптъра пред обръча на магическия предмет. После се протегна, промуши ръка през огледално гладката завеса, която разделяше Равнините, и сграби сънения Риджис за косата.

— Гуенивар! — успя да изпищи полуръстът, ала Ла Вал го издърпа през магическия портал и той се строполи на пода в стаята, точно в краката на Пук паша.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза той най-сетне и вдигна извинителен поглед към някогашния си господар. — Нека поговорим за това, какво ще кажеш?

Пук с всичка сила го изрита в ребрата и го притисна към земята с тъпия връх на бастуна си.

— Сам ще ме молиш да сложа край на живота ти, когато най-сетне приключа с теб! — обеща му той.

Риджис нито за миг не се усъмни в думите му.

Уолфгар се промъкваше между тежките гоблени и многобройните статуи, но дори те не можеха да го скрият от скверните пълчища, които прииждаха от всички страни и отрязваха пътя му за бягство. Плъхочовеците просто бяха твърде много.

Докато минаваше покрай един коридор, видя трима получовеци да се насочват към него. Преструвайки се на уплашен, той бързо ги подмина, но вместо да продължи напред, се скри зад ъгъла и зачака. Тримата плъхочовеци нахлуха в стаята, където Щитозъб вече ги очакваше.

Когато преследвачите му рухнаха мъртви, варваринът сви в коридора, по който бяха дошли те, с надеждата да заблуди останалите.

Озова се в просторна стая с много столове и висок таван — импровизиран театър, в който Пук понякога се забавляваше с представленията на странстващите артисти, които минаваха през южния град от време на време. От тавана висеше масивен свещник, в който трептяха хиляди пламъчета; около стените бяха подредени мраморни блокове, от които изкусните ръце на десетки майстори бяха изваяли образите на прочути герои и страховити чудовища. Уолфгар и този път нямаше време да се възхищава на прекрасната изработка, ала нещо в стаята все пак привлече вниманието му — неголяма стълба, която извеждаше до малък балкон.

Плъхочовеците започнаха да нахлуват през многобройните врати на помещението. Уолфгар погледна към коридора, по който бе дошъл, но като видя, че и той бе вече пълен със скверните същества, сви рамене и хукна към балкончето — стълбището беше доста тясно, което щеше да му даде възможност да се бие с нападателите си един по един, вместо с всички наведнъж.

Двама плъхочовека се втурнаха по петите му, ала когато младежът достигна площадката на върха и се обърна, преследвачите му бързо разбраха каква грешка са направили. Исполинът и без това ги превъзхождаше по ръст, но сега, когато бяха застанали три стъпала под него, двамата едва стигаха до коленете му.

Всъщност това съвсем не бе лоша позиция за нападение, защото им даваше възможност да пронижат незащитените крака на противника си, но когато Щитозъб заплашително започна да се спуска над главите им, нищо не бе в състояние да спре страховития му замах. А тясното стълбище правеше бягството почти невъзможно.

Магическият чук се стовари върху черепа на единия плъхочовек с такава сила, че глезените му не издържаха страховития натиск и костта поддаде със силен пукот. Мъртвешка бледнина, която се виждаше дори под гъстата кафява козина, покри лицето на другаря му и той панически скочи от стълбата.

Уолфгар замалко не се изсмя на глас.

После видя копията.

Без да губи и секунда, той се втурна към балкона и прикритието на парапета и столовете, с надеждата да открие някакъв изход. Плъхчовеците се втурнаха след него.