Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Раситър не пропусна да схване заповедта и заплахата, скрита в думите на пашата и като се поклони ниско, изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Ала дори и такъв строг господар като Пук, не можеше да вини единствено хората на Раситър за поражението, което бяха на път да претърпят.

— Великолепно! — прошепна той, когато Дризт отби ударите на двама плъхочовеци едновременно, а после прониза сърцата им само с един замах на магическите си ятагани, които отново бяха подели своя неповторим танц — две отделни оръжия и все пак, по някакъв невероятен начин, слети в едно. — Никога не съм виждал някой да върти меча с такова изящество!

После, сякаш през ума му бе минала нова мисъл, Пук се поправи:

— Освен може би веднъж!

Изненадан от собствените си думи, пашата се обърна към Ла Вал, който безмълвно кимна.

— Ентрери — изрече той на глас онова, за което си мислеха и двамата. — Приликата е несъмнена. Сега вече разбирам защо е положил толкова усилия, за да ги примами на юг.

— За да се изправи срещу елфа? — довърши мисълта му Пук. — Най-сетне предизвикателство за мъжа, който досега нямаше равен на себе си?

— Така изглежда.

— Но къде е той сега? Защо още не се е появил?

— А може би вече го е направил — мрачно отвърна магьосникът.

Дълго време Пук не знаеше какво да каже — думите на Ла Вал звучаха прекалено невероятно, за да бъдат верни.

— Ентрери — победен? — ахна той най-сетне. — Ентрери — мъртъв?

Думите му прозвучаха като божествена музика в ушите на Риджис, който с ужас бе наблюдавал съперничеството между Дризт и убиеца още от самото му начало. През цялото време полуръстът се досещаше, че един ден двамата ще се вкопчат в смъртоносен двубой, от който щеше да има един-единствен победител. И през цялото време сърцето му се свиваше от страх за живота на приятеля му.

Мисълта, че Ентрери вече го няма, накара Пук да погледне на битката, която кипеше в долните етажи на къщата му, по съвсем различен начин. Изведнъж отново имаше нужда от Раситър и събратята му; изведнъж клането, което до този миг бе наблюдавал с безразличие, дори леко развеселен, придоби ново, зловещо значение за силата и благополучието на гилдията.

Пук скочи от трона си и се втурна към магическия предмет, през който досега бе гледал битката.

— Трябва да сложим край на това! — изръмжа той в лицето на Ла Вал. — Изпрати ги на някое ужасно място!

По устните на магьосника плъзна зла усмивка и той се протегна, за да вземе една огромна книга, облечена с черна кожа. После я отвори, застана пред Тароския пръстен и в стаята се разнесе напевът на зловещо заклинание.

Бруенор изскочи от стаята, търсейки път, който да го отведе до Риджис… а защо не и до още плъхочовеци, които да посече. Втурна се по един къс коридор и с мощен ритник отвори първата врата, която се изпречи пред очите му. Вътре обаче нямаше плъхочовеци, а двама изплашени до смърт крадци. Макар и закоравяло в многобройните битки, в сърцето на Бруенор все още имаше място и за малко милост (в крайна сметка тук той бе натрапникът, а те бяха у дома си). Вместо да посече двамата мъже на място, той се задоволи само да им нанесе по един добре премерен удар със златния си щит. Крадците полетяха към отсрещната стена, а джуджето се върна обратно в коридора, точно навреме, за да се присъедини към приятелите си.

— Пази се! — внезапно извика Кати-Бри, забелязала някакво движение зад един гоблен близо до Уолфгар.

Само с едно дръпване, варваринът смъкна тежкия гоблен от стената и откри някакъв дребен човечец, не много по-висок от полуръст, който тъкмо се готвеше да скочи. Разкрит от страховитите бойци, дребничкият крадец бързо изгуби всякакво желание за съпротива и извинително сви рамене, когато Уолфгар изби жалката кама от ръцете му.

Варваринът го хвана за врата и го вдигна във въздуха.

— Плъх ли си или човек? — изръмжа той, долепил лице до лицето на дребния крадец.

— Не съм плъх! — изпищя ужасеният човечец и се изплю, сякаш за да подсили думите си. — Не съм плъх!

— Риджис? — продължи да го разпитва Уолфгар. — Знаеш ли нещо за него?

Крадецът закима усърдно.

— Къде мога да го открия? — изрева варваринът и кръвта се отдръпна от лицето на ужасения човечец.

— Горе! — изпищя той. — В покоите на Пук. Право нагоре.

Тласкан единствено от инстинкта за самосъхранение и отчаяното желание да се измъкне от желязната хватка на огромния варварин, крадецът се опита да извади камата, която бе скрита в колана му.