Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Всеки друг път Уолфгар би се бил до край с песен на уста. Мъртвите му врагове биха се трупали около него, докато най-накрая не рухнеше самият той — смъртноранен, ала щастлив при мисълта, че загива като истински воин. Ала сега, когато знаеше, че е обречен на нещо, в сравнение с което дори смъртта не изглеждаше страшна, Уолфгар започна да се оглежда наоколо, търсейки сигурен начин да сложи край на живота си.

Бягството бе невъзможно. Победата също. Единственото, за което Уолфгар отчаяно се молеше, бе да се спаси от позора и мъчението да живее като плъхочовек.

В този миг в стаята влезе Дризт.

Той връхлетя върху редиците на хоратаплъхове като внезапен вихър, спуснал се над нищо неподозиращо селце и само за няколко секунди ятаганите му почервеняха от плъша кръв, а из цялата стая се разхвърчаха валма кафява козина. Онези от получовеците, които имаха нещастието да се намират на пътя му, дори не помислиха да се бият със страховития Елф на мрака и панически се разбягаха.

Един плъхочовек като че ли събра достатъчно смелост и извади меча си, ала преди да успее да направи и едно движение, отсечената му ръка тупна на пода. Миг по-късно, острието на един от магическите ятагани потъна дълбоко в гърдите му. Само няколко секунди след като влезе в стаята, Дризт вече стоеше до приятеля си. Появата му вля нови сили във вените на Уолфгар и той с победоносен вик стовари Щитозъб върху гърдите на един от нападателите си. Мъртвото тяло на получовека проби грамадна дупка в стената и единственото, което остана да се вижда от него, бяха краката му, които се полюшваха гротескно, като ужасяващо предупреждение за другарите му.

Плъхочовеците се спогледаха уплашено, сякаш искаха да си вдъхнат сили един на друг, после предпазливо се приближиха до двамата страховити воини.

Ако до този момент все още им бе останала някаква смелост, тя се изпари напълно само миг по-късно, когато в стаята нахлу освирепялото джудже, предшествано от рояк сребърни стрели, които свистяха над главата му и сееха смърт. Струваше им се, че битката, която бяха преживели в клоаката по-рано същата нощ и в която бяха изгубили поне тридесетина свои другари, се повтаря отново. Сега, когато четиримата страховити приятели отново се бяха събрали заедно, плъхочовеците нямаха нито куража, нито желанието да се бият с тях. Онези, които можаха, избягаха от стаята.

Останалите, които не успяха да се спасят с бягство, бяха изправени пред труден избор — чук, ятагани, брадва или стрела.

Пук се облегна назад, без да откъсва поглед от Тароския пръстен, с чиято помощ можеше да наблюдава битката от безопасно разстояние. Гледката на мъртвите плъхочовеци не го разтревожи особено (на плъховете им трябваха само седмица-две и няколко добре планирани ухапвания из калимпортските улици и гилдията им бързо щеше да се сдобие с необходимите нови членове), ала Пук прекрасно разбираше, че четиримата герои, които сега сееха смърт и разруха в гилдията му, съвсем скоро ще се доберат и до него.

Риджис висеше на няколко стъпки от пода, здраво стиснат в огромните лапи на един от евнусите-великани, и също не откъсваше поглед от образа, който Тароският пръстен им показваше. При вида на Бруенор, когото полуръстът мислеше за умрял, очите му плувнаха в сълзи, а при мисълта, че скъпите му приятели бяха прекосили половината Царства и сега се биеха по-ожесточено и решително, откогато и да било, за да го спасят, Риджис усети как нещо го стисва за гърлото. И четиримата бяха ранени, Кати-Бри и Дризт като че ли особено тежко, ала никой от тях не обръщаше внимание на болката. Риджис гледаше как под всеки удар на приятелите му рухват нови и нови плъхочовеци и усети как го обзема сгряваща сърцето сигурност, че другарите му ще успеят да се доберат до него.

В този мит погледът му се спря на Ла Вал, който стоеше до Пръстена, скръстил ръце на гърдите. Опрял скиптъра с перлата на рамото си, магьосникът изглеждаше напълно спокоен.

— Хората ти като че ли не се справят особено добре, Раситър — отбеляза Пук. — Дори ми се струва, че забелязвам известно — всъщност значително — малодушие сред тях!

Раситър неспокойно се размърда.

— Нима това значи, че не си в състояние да изпълниш своята част от уговорката?

— Тази нощ другарите ми се изправиха срещу могъщ противник — заекна Раситър. — Те просто… не са имали възможност… битката още не е загубена!

— Навярно ти лично би могъл да се погрижиш нещата да потръгнат по-добре — спокойно рече Пук.