Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Единственото, което видя, бе изкривеното от ярост, налято с кръв лице на Пук. Пашата се бе съвзел от неочакваното нападение на полуръста и сега замахваше с тояжката си, с намерението да я използва като оръжие, което (както Риджис знаеше от опит) можеше да бъде смъртоносно.

— О, моля те, нека да успея! Само този път! — трескаво прошепна Риджис, после стисна зъби, протегна скиптъра пред себе си и скочи с главата напред право в Тароския пръстен.

Миазмите, струящи от черната земя, върху която стояха, лениво се издигаха нагоре и обвиваха краката им. От начина, по който валмата на скверните изпарения пропадаха от двете им страни и само след миг отново се издигаха, приятелите разбраха, че се намират върху тясна тераска, мост, прехвърлен над безкрайната бездна.

Подобни мостове (никой от които не бе по-широк от един-два метра) имаше навсякъде. Те се пресичаха около тях, надвисваха над главите им, тъмнееха в краката им и май бяха единствените пътища в цялата равнина. Никъде не се виждаше твърда земя, само криволичещи, спираловидни мостове.

Приятелите се движеха бавно, като насън, с мъка пробивайки си път през въздуха, който тегнеше като олово върху тях. Цялото място — мрачен, потискащ свят, изпълнен със зловоние и измъчени стенания — излъчваше зло. Гнусни, безформени чудовища кръжаха из черното мъртвило над тях, а радостните им крясъци при вида на вкусните натрапници, раздираха тишината. Четиримата приятели, които в собствения си свят не знаеха що е страх, усетиха как смелостта ги напуска.

— Деветте пъкъла? — прошепна Кати-Бри едва чуто, от страх да не би думите й да подтикнат към действие скверните орляци, които се събираха из гъстите сенки.

— Хадес — предположи Дризт, който бе по-наясно с различните равнини. — Царство на Хаоса.

Макар да бе застанал съвсем близо до останалите, думите му сякаш долитаха от много далече.

Бруенор се накани да изръмжи нещо в отговор, ала гласът му изневери, когато очите му се спряха върху лицата на Кати-Бри и Уолфгар, неговите деца. За такива ги имаше той, а ето че сега не можеше да направи нищо, за да им помогне.

Уолфгар се обърна към Дризт:

— Как можем да се махнем оттук? Има ли врата? Прозорец? Каквото и да е, което да отвежда към нашия свят?

Дризт поклати глава. Искаше му се да им вдъхне надежда, да повдигне духа им, за да се справят с надвисналата опасност. Ала този път Елфът на мрака нямаше какво да отговори на своите приятели. Нямаше изход, нямаше надежда.

В този миг над тях изплющяха прилепови крила и една фигура с кучешко тяло и човешко, макар разкривено и ужасяващо лице се спусна над Уолфгар, протегнала хищните си нокти към рамото на варварина.

— Наведи се! — изпищя Кати-Бри, миг преди скверният крак да се вкопчи в тялото на Уолфгар.

Младежът реагира светкавично и падна по очи върху тесния мост. Чудовището пропусна целта си, ала вместо да се откаже, рязко зави, увисна високо над главите им за миг, после рязко се спусна към моста, гладно за живо месо.

Този път обаче, Кати-Бри го очакваше. Щом гнусната твар наближи достатъчно, момичето изстреля една от магическите си стрели. Тя бавно полетя към чудовището, оставяйки след себе си сива ивица, вместо обичайната искряща сребърна диря. Силата й обаче си бе останала все така страховита — в кучешките гърди зейна грозна дупка, звярът се олюля, преобърна се във въздуха и полетя надолу. Докато чудовището отчаяно се мъчеше да си възвърне равновесието, Бруенор му нанесе мълниеносен удар с митралната брадва и го запрати в гъстия мрак, който тегнеше под краката им.

Малката победа не извика дори една усмивка на устните им — навсякъде около тях кръжаха подобни създания, десетки на брой и често пъти много по-големи от онова, което Кати-Бри и Бруенор бяха победили.

— Не можем да останем тук — изръмжа Бруенор. — Накъде ще тръгнем, елфе?

Дризт можеше да им каже, че няма никакъв смисъл да отиват където и да било, тъй като това няма да промени нищо, ала знаеше, че приятелите му отчаяно се нуждаят от цел, от усещането, че правят нещо — каквото и да било — за да се измъкнат от тежкото положение, в което бяха изпаднали. Единствено елфът разбираше напълно ужаса, пред който бяха изправени. Единствено той знаеше, че където и да отидеха в тази равнина, подвластна на мрака и разрухата, няма да намерят изход. Спасение просто нямаше.

Вместо да им обясни всичко това, Дризт се престори, че се колебае и след кратко „обмисляне“, рече: