Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

После скочи след скиптъра.

Бруенор се хвърли на моста в отчаян опит да я улови, ала момичето вече бе твърде далеч. Лицето й светна от щастие, когато пръстите й се сключиха върху магическия предмет. Успя да се преобърне и го хвърли към протегнатите ръце на Бруенор, после полетя в бездната с все същото щастливо изражение.

Ла Вал прокара треперещи пръсти по гладката повърхност на огледалото. Образът на четиримата приятели, които бе прокудил в Тартар, изчезна, когато Риджис скочи вътре заедно със скиптъра, ала това бе последното нещо, за което магьосникът се тревожеше сега. Върху огледалната повърхност на Тароския пръстен се бе появила тънка, едва забележима пукнатина и бавно пълзеше към центъра на магическия предмет.

Ла Вал се хвърли към Пук и изтръгна тояжката от ръцете му. Прекалено изненадан, за да направи каквото и да било, пашата дори не се възпротиви, само отстъпи назад, озадачен от необичайното държание на своя магьосник.

Без да губи и миг, Ла Вал изтича до Пръстена.

— Трябва да унищожим магията му! — изкрещя той и стовари тояжката върху огледалната повърхност.

Дървото изпука и се строши, а Ла Вал полетя към отсрещната стена.

— Счупи го! Счупи го! — отчаяно замоли той Пук, а гласът му трепереше от ужас.

— Върни полуръста обратно! — нареди пашата, който все още се тревожеше само за Риджис и статуетката.

— Не разбираш ли! — изкрещя Ла Вал. — Полуръстът взе скиптъра, а вратата не може да бъде затворена от другата страна!

Пук най-сетне започна да разбира опасността, която бе надвиснала над тях, и любопитството, изписано до този момент на лицето му, отстъпи място на нарастваща тревога.

— Скъпи ми Ла Вал — привидно спокойно започна той, — нима искаш да кажеш, че в този момент в покоите ми има отворена врата между Материалната равнина и Тартар?

Ла Вал кимна немощно.

— Счупете го! Счупете го! — изпищя Пук, обръщайки се към евнусите, които стояха наблизо. — Направете каквото ви казва магьосникът! Строшете пъкления предмет на парченца!

Пук вдигна счупената тояжка, на която се подпираше само допреди миг. Сребърната, изкусно изработена тояжка, която бе получил лично от Калимшанския паша.

Слънцето току-що бе изплувало над хоризонта, ала Пук вече усещаше, че денят, който му предстои, не вещае нищо добро.

Треперещ от гняв й болка, Дризт се нахвърли върху демодана. Опитното чудовище пъргаво избегна свирепите удари на магическите ятагани, ала бързо разбра, че не е в състояние да се противопостави на обезумелия от ярост Елф на мрака. Сиянието се заби дълбоко в ръката на звяра, миг по-късно другият ятаган прониза сърцето му. Когато чудовището най-сетне рухна мъртво, Дризт се обърна към приятелите си.

— Аз не… — заекна Риджис. — Тя… аз…

Бруенор и Уолфгар дори не го чуха. Напълно вцепенени от ужас, те отчаяно се взираха в черната бездна под краката си.

— Бягай! — изкрещя Дризт, когато видя един демодан да се насочва към Риджис. — Ние ще те настигнем!

Риджис най-сетне откъсна очи от пропастта и се огледа наоколо.

— Няма нужда! — извика той в отговор, извади ониксовата статуетка и я показа на Дризт. — Гуенивар ще ме измъкне оттук. А може би пантерата ще ви помогне да…

— Не! — прекъсна го Дризт, досещайки се какво ще му предложи Риджис. — Извикай я и бягай!

— Ще се видим пак, на друго, по-добро място! — каза полуръстът, с разкъсван от хлипове глас, след това постави малката статуетка пред себе си и тихичко призова Гуенивар.

Дризт взе скиптъра от Бруенор и топло стисна рамото му. После съсредоточи мисълта си върху магията, която усещаше да пулсира в сърцето на вълшебния предмет.

Предположението му бе правилно — скиптърът наистина бе ключ към изхода, който водеше обратно към Материалната равнина. Изход, който, сигурен бе Дризт, все още е отворен. Вече знаеше какво трябва да направи и като вдигна колана и лъка на Кати-Бри от земята, той се обърна към приятелите си, които все още се взираха с невиждащи очи в черната бездна.

— Да вървим! — меко рече той и лекичко ги побутна напред.

Гуенивар усети присъствието на Дризт До’Урден още щом стъпи в Тартар. За миг се поколеба, когато Риджис й каза да го отведе оттам, ала статуетката беше у него, освен това Гуенивар винаги бе възприемала полуръста като приятел. Много скоро Риджис се озова в черния тунел, свързващ Равнините на съществуванието. Някъде много далеч проблясваше светлинка — Звездната равнина, домът на Гуенивар.