Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

В този миг Риджис разбра каква огромна грешка бе допуснал.

Ониксовата статуетка, връзката с Гуенивар, все още лежеше насред сенките и зловредните миазми на Тартар.

Риджис се извъртя, борейки се с мощните течения, които се опитваха да го повлекат със себе си към Звездната равнина. Там, откъдето бе дошъл, имаше само непрогледен мрак и Риджис лесно можеше да се досети колко опасно бе да се опита да се върне. Знаеше също така, че няма друг избор. Не можеше да остави статуетката в Тартар и то не само от страх да не изгуби великолепната пантера. Самата мисъл, че Гуенивар би могла да стане притежание на някое от скверните създания, населяващи долните равнини, го ужасяваше и отвращаваше. Забравяйки всякакъв страх, той храбро протегна обезобразената си, трипръста ръка, миг преди вратата към Тартар да се затвори.

Всичко в главата му се смеси, връхлетяха го образи и звуци от две различни равнини и той почувства, че му се гади. Риджис стисна зъби и се насили да съсредоточи цялото си същество в протегнатата си ръка.

Най-сетне пръстите му се сключиха около нещо твърдо. Нещо, което се противеше на допира му, сякаш знаеше, че не би трябвало да минава през портала, свързващ Равнините на съществуванието.

Тялото на Риджис се обтегна до краен предел. Мощните течения в мрачния тунел все така се мъчеха да го повлекат със себе си, но ръката му здраво стискаше малката статуетка. Твърдо решен да не позволи фигурката да остане в Тартар, Риджис извика на помощ всичките си сили — и дори малко повече — и най-сетне успя да я издърпа през изхода от равнината на демоданите.

Теченията в тунела подеха Риджис, ала този път пътуването не бе меко и гладко като преди. Неспособен да спре, нито да намали страховитата скорост, с която се носеше напред, полуръстът се премяташе през глава и непрекъснато се удряше в стените, които внезапно се стесниха неимоверно, сякаш искаха да му попречат да мине. Стиснал зъби, за да не закрещи от болка, Риджис мислеше само за едно — за нищо на света не биваше да изпуска статуетката.

Сигурен бе, че е настъпил последният му час. Тялото му нямаше да понесе жестоката болка и зашеметяващата вихрушка, която го подмяташе като перце и караше вътрешностите му да играят.

Изведнъж всичко спря, така неочаквано, както бе започнало. Все така стискайки малката фигурка, Риджис се намери опрял гръб в едно дърво. Гуенивар стоеше до него. Полуръстът примигна и се огледа наоколо — още не можеше да повярва, че се е спасил.

— Не се тревожи. Господарят ти и останалите ще се върнат в своя свят — при тези думи той сведе поглед към ониксовата статуетка, единствената му връзка с Материалната равнина. — Ала как ще се върна аз?

Докато Риджис се бореше с отчаянието, Гуенивар описа кръг около дървото и нададе мощен рев, който отекна надалеч из звездната шир. Полуръстът с недоумение гледаше странните действия на котката. Най-сетне, с един последен гърлен рев, Гуенивар се втурна напред, оставяйки Риджис съвсем сам с мислите си.

По-объркан от всякога, той погледна малката статуетка, която още стискаше в ръка. У него затрептя плаха надежда и скоро прогони всяка друга мисъл от главата му.

Гуенивар бе намислила нещо.

Водени от Дризт, тримата приятели се втурнаха напред, поваляйки всяко живо същество, имало глупостта да се изпречи на пътя им. Бруенор и Уолфгар се биеха ожесточено, убедени, че Дризт ги води към Кати-Бри.

Мостът криволичеше по пътя си нагоре и скоро Бруенор усети, че се изкачват и започна да се тревожи. Накани се да каже нещо, да напомни на Дризт, че Кати-Бри бе паднала под тях, ала щом се обърна назад, видя, че мястото, от което бяха тръгнали, се намира далеч над главите им. Само че Бруенор бе джудже и като всички от своята раса, бе свикнал да живее в мрачни подземия и да усеща непогрешимо и най-малката промяна в наклона на пътя, по който се движеше.

Сигурен бе, че се изкачват, ала въпреки това местността, която бяха оставили зад гърба си, продължаваше да се издига все по-високо и по-високо.

— Какво става, елфе? — извика той недоумяващо. — Вървим все нагоре, ала вместо да се изкачваме, слизаме все по-надолу!

Дризт се обърна назад и веднага разбра какво има предвид приятелят му. Само че сега нямаше време за философски разсъждения — той просто следваше пътя, който скиптърът му показваше, сигурен, че магическият предмет ще го изведе до изхода от Тартар. Въпреки това, елфът спря за миг, заинтригуван от една възможност, която странната, очевидно кръгла равнина, току-що му бе подсказала.