Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Преди другият евнух да успее да вдигне ръка, за да се защити, Щитозъб изсвистя във въздуха и строши носа му. Великанът стисна лице в шепи и се олюля. За него битката току-що бе свършила.

Само че Уолфгар искаше да бъде напълно сигурен — един добре премерен ритник в гърдите и евнухът полетя към стената.

— Ето, че останах само аз — долетя нечий глас.

Уолфгар се огледа и видя Пук, полускрит зад големия трон.

Пашата протегна ръка и извади тежък арбалет, зареден и готов за стрелба.

— Може и да съм дебел като тях — изсмя се той и посочи двамата си евнуси, — ала не съм глупак.

После вдигна арбалета и се прицели.

Уолфгар бързо се огледа наоколо. Този път бе паднал в капан, от който нямаше измъкване.

А може би не му трябваше да се измъква.

Младежът стисна зъби и се изпъчи.

— Тук! — каза той, без дори да трепне, и посочи сърцето си. — Пронижи ме тук!

И като хвърли поглед през рамо към Тароския пръстен, в чиято огледална повърхност се виждаха силуетите на прииждащи демодани, добави:

— А като свършиш, ела да браниш входа към Тартар.

Пук отпусна тежкия арбалет.

Ако думите на Уолфгар го бяха разколебали, то желанието му да убие варварина се изпари окончателно само миг по-късно, когато грабливите нокти на един демодан се протегнаха през Пръстена и се впиха в рамото на исполина.

Дризт не падаше, а сякаш плуваше в гъстия, тежък въздух. Той прекрасно разбираше, че всяко движение не само го доближава още мъничко до безчувственото тяло на Кати-Бри, но и го оставя уязвим.

Разбра го и един крилат демодан, който видя скока му.

В мига, в който Дризт мина покрай него, скверното създание се оттласна от издатинката, на която стоеше, и размаха криле. Много скоро настигна елфа и нетърпеливо се протегна.

Дризт видя чудовището само миг, преди да бе станало твърде късно. Рязко се извъртя на една страна, в опит да избегне острите като бръснач нокти, и извади ятаганите си.

Всъщност нямаше шанс. Намираше се във въздуха, мястото, където крилатият звяр се чувстваше у дома си, и като че ли бе обречен.

Ала Дризт До’Урден можеше да намери изход и от най-безизходното положение.

Демоданът прелетя покрай него и раздра плаща му с острите си нокти. Сиянието, безпогрешно както винаги, дори и насред страховитото пропадане, отсече едно от крилата на звяра. Тялото на чудовището увисна на една страна и полетя надолу, премятайки се през глава. Изгубил всякакво желание за битка с Елфа на мрака, демоданът скоро изчезна в мрака на бездната, неспособен да се задържи с единственото си оцеляло крило.

Дризт го забрави още преди чудовището да се бе скрило от погледа му — най-сетне бе достигнал целта си.

Той улови тялото на Кати-Бри и го притисна до гърдите си, потръпвайки от ледения му допир. Нямаше обаче време да мисли за това — не знаеше дали порталът все още е отворен, нямаше и никаква представа как да спре безкрайното падане.

Откри отговора на втория въпрос съвсем скоро, когато още един крилат демодан прелетя под него. Чудовището все още не се канеше да напада, засега като че ли само оглеждаше двамата натрапници с намерението да разбере с кого си има работа.

Бързо като светкавица, то се стрелна надолу, но Дризт бе още по-бърз. Докато демоданът минаваше под него, той изпъна ръка и успя да ускори падането си. Ятаганът, който стискаше пред себе си, се заби в гърба на звяра, но понеже ударът не бе предназначен да убива, чудовището само изпищя пронизително и бързо се дръпна встрани.

Острието изскочи от гърба му, ала рязкото движение вече бе дало нужния тласък на Дризт и Кати-Бри и сега двамата се носеха право към един от многобройните мостове на Тартар.

Дризт бе напрегнал всичките си сили, за да не позволи на въздушните течения да ги отклонят. Стиснал плаща си с една ръка, той ту го разперваше, за да улови някой попътен повей на вятъра, ту отново го прибираше до тялото си, когато усетеше, че започват да падат прекалено бързо. Когато от моста ги делеше по-малко от метър, той се извъртя и успя да мине под тялото на Кати-Бри, за да я предпази от удара. Чу се тежко тупване и двамата се строполиха сред валмата дим.

Дризт изпълзя изпод тялото на Кати-Бри и с мъка се изправи на колене, опитвайки да си поеме дъх.

Кати-Бри лежеше до него, бледа и безчувствена. По тялото й зееха грозни рани, дрехите и косата й бяха подгизнали от кръв, ала вместо да потръпне от ужас, Дризт усети, че го залива вълна от щастие.

Кати-Бри бе простенала.