Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Целта му също бе една — малкото късче светлина, което проблясваше в мрака пред него. Вратата, която щеше да го отведе обратно в собствения му свят.

Воден от двата магически ятагана, елфът безшумно се приближаваше към скупчените демодани. Как му се искаше да се втурне между тях и да усети как оръжията му потъват в скверната им плът! Гледката на отворения портал обаче поуталожи гнева му и го накара да забави крачка. Можеше да се нахвърли върху чудовищата и да опита да си пробие път, сипейки удар след удар върху всичко, което срещне по пътя си, и навярно щеше да успее, но дали Кати-Бри щеше да оцелее, когато хищните нокти на всички тези зверове се вкопчеха в гърба му в опит да го спрат?

Трябваше да има и друг начин. Когато достигна последните от струпаните около портала демодани, Дризт разтвори широко ръце и лекичко ги побутна от външната страна на раменете с върха на ятаганите си. Щом двете чудовища погледнаха встрани, за да разберат какво става, елфът се шмугна между тях.

Магическите ятагани засвистяха във въздуха, посичайки хищните ръце, които се протягаха от всички посоки. Дризт усети как нещо се опитва да свали Кати-Бри от гърба му и светкавично се обърна, освирепял от ярост. Не виждаше ясно срещу какво се нахвърля, но усети как Сиянието се впи в нечия плът и чу един от демоданите да надава предсмъртен писък.

Върху тила му се стовари тежък удар, който при други обстоятелства би го повалил на земята. Сега обаче елфът само тръсна глава и отново се обърна към магическата врата. Тя вече беше на по-малко от метър, ала пред нея стоеше черен силует и му препречваше пътя.

Чудовищата продължаваха да прииждат и да се трупат около него. Една грамадна ръка се протегна и се опита да го сграбчи, ала той се наведе и се шмугна под нея.

Ако демоданът пред него го забавеше дори и за миг, чудовищата, които се тълпяха зад гърба му, щяха да го уловят и разкъсат за броени минути.

И този път не осъзната мисъл, а инстинктът спаси живота на Дризт. Два бързи удара на магическите ятагани накараха чудовището да разтвори ръце и елфът се хвърли към гърдите му с главата напред. Устремът му бе толкова голям, че демоданът не успя да се задържи и политна през портала.

Главата и раменете на поредното чудовище се показаха през Пръстена и Уолфгар за кой ли път замахна с Щитозъб. Мощният удар строши гръбнака на демодана и раздруса Дризт, който бе политнал заедно с него през портала.

Чудовището рухна мъртво, наполовина в Тартар и наполовина в Материалната равнина, а зашеметеният елф се претърколи изпод него и се строполи на пода в покоите на Пук. Безчувственото тяло на Кати-Бри падна върху него.

Уолфгар пребледня и се вкамени на мястото си. Дризт, който знаеше още колко чудовища се тълпят от другата страна на магическата врата, освирепели и изгладнели за жива плът, повдигна глава и с последно, отчаяно усилие на изтощената си воля, успя да каже:

— Затвори портала!

Уолфгар вече бе разбрал, че не може да счупи огледалната повърхност на Пръстена — колкото и силно да удряше, подобната на стъкло материя си оставаше непокътната, само чукът му се пренасяше обратно в Тартар. Варваринът се накани да пусне Щитозъб на земята.

В този миг видя какво става в другия край на стаята.

— Искаш ли да проверим колко те бива с този щит? — подигравателно се изсмя Пук и лекичко разлюля тежкия арбалет.

Изцяло погълнат от насоченото към гърдите му оръжие, Бруенор дори не забеляза смайващата поява на Дризт и Кати-Бри.

— Имаш само един изстрел, за да ме убиеш, жалко псе! — изплю се той и направи крачка напред, без да се бои от смъртта. — Един-единствен изстрел.

Пук сви рамене. Той беше умел стрелец, а оръжието му (както повечето оръжия в Царствата) бе надарено с магия. Един изстрел щеше да му е предостатъчен.

Само че той така и не успя да даде този единствен изстрел.

Страховитият боен чук изсвистя във въздуха и се заби право в трона му. Тежкият стол се преобърна и Пук полетя към отсрещната стена.

Мрачна усмивка плъзна по устните на Бруенор и той се обърна, за да благодари на младия си приятел, ала усмивката му се стопи, а думите заседнаха в гърлото му, когато видя Дризт и Кати-Бри да лежат безчувствени до Тароския пръстен.

Бруенор се вцепени на мястото си, не смееше да мигне, не смееше дори да си поеме дъх. Краката му омекнаха и той се строполи на колене. Изпусна брадвата и щита си и неспособен да се изправи на крака, запълзя към падналото тяло на дъщеря си.