Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ужасна грешка.

Ятаганът на Дризт го плесна през ръката, разкривайки движението й на Уолфгар.

Исполинът използва тялото на дребния човечец, за да разбие следващата врата.

Гонитбата продължаваше. Из тъмните ъгли на многобройните коридори често се мяркаха плъхочовеци, ала малцина бяха онези, които се осмеляваха да се изпречат на пътя на четиримата приятели. Тези, които все пак го стореха, обикновено се озоваваха там не по собствено желание, а по погрешка.

Приятелите разбиваха врата след врата, опразвайки стая след стая. Много скоро достигнаха широко стълбище. С богато украсените си, изящни перила и дебелия килим, в който краката сякаш потъваха, то можеше да извежда само на едно-единствено място.

Покоите на Пук.

Бруенор нададе възторжен рев и се хвърли напред, следван от също толкова нетърпеливите Уолфгар и Кати-Бри. Дризт обаче се поколеба и се огледа наоколо, неочаквано обзет от страх.

Елфите на мрака по природа бяха надарени с големи магически умения и сега Дризт бе напълно сигурен, че странното, заплашително усещане, което бе надвиснало във въздуха, е всъщност началото на заклинание, насочено срещу него и приятелите му. Изведнъж, станали сякаш по-малко осезаеми, стените и подът на стаята се разлюляха.

В този миг Дризт разбра. На няколко пъти бе пътувал из Равнините на съществуванието заедно с Гуенивар и не можеше да обърка това усещане с нищо друго — някой или нещо се опитваше да ги прокуди от Материалната равнина. Огледа се наоколо и по обърканото изражение върху лицата на приятелите си разбра, че и те усещат магията.

— Хванете се за ръце! — изкрещя той и се втурна към тях, преди неизвестният заклинател да ги бе прогонил от Материалната равнина, разделяйки ги завинаги.

Изгубил всякаква надежда, Риджис с ужас видя как приятелите му се скупчиха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг. Внезапно образът в сърцевината на Тароския пръстен трепна и помръкна. Той вече не показваше долните нива на къщата, а някакво мрачно място, обвито с покров от зловредни изпарения и черни сенки, в които бродеха единствено най-скверни зверове и демони.

Място, което слънцето никога не огряваше.

— Не! — изкрещя Риджис, разбрал най-сетне какво се кани да стори магьосникът.

Ла Вал не му обърна никакво внимание, ала Пук го чу и по лицето му плъзна зла усмивка. Миг по-късно Риджис отново видя своите приятели. Все така скупчени един до друг, те стояха насред изпаренията и сенките на мрачната равнина.

Пук тежко се облегна на тояжката си и се разсмя на глас.

— Малко неща ми доставят по-голяма наслада от това да измамя нечии надежди! — обърна се той към магьосника. — Прескъпи ми Ла Вал, за пореден път се убеждавам, че без теб съм загубен!

Риджис все още не можеше да откъсне поглед от приятелите си, които в отчаян, обречен на неуспех опит да се предпазят от обитателите на скверната равнина, бяха опрели гръб о гръб, докато над главите им кръжаха черни силуети — изчадия, невероятно могъщи и невероятно зли.

Риджис отвърна очи, неспособен да понесе ужасяващата гледка.

— Но моля те! — изсмя се Пук. — Недей извръща поглед, малки крадецо! Виж как умират приятелите ти и се възрадвай за тях, защото болките, които те ще изпитат сега, бледнеят пред мъченията, които съм намислил за теб!

Риджис усети как в гърдите му се надига огромна ненавист и той хвърли изпепеляващ поглед на пашата. Мразеше Пук, ала мразеше и самия себе си, задето бе причинил това на приятелите си. Те бяха дошли, за да го спасят. Бяха прекосили света заради него. Бяха се изправили срещу страховития Артемис Ентрери и цяла орда плъхочовеци, а навярно и срещу още много други врагове. И всичко това само заради него!

— Проклет да си! — изплю се той, забравил всякакъв страх.

После, без дори да се замисли, се извъртя на една страна и ухапа крака на евнуха, който го държеше във въздуха. Великанът изкрещя от болка и го изпусна.

В мига, в който краката му докоснаха пода, Риджис се втурна към Пук и изрита тояжката, на която пашата се подпираше, като в същото време бръкна в джоба му и извади малката статуетка, скрита там. После се обърна към Ла Вал.

Магьосникът имаше повече време да реагира и когато Риджис се нахвърли върху него, тъкмо бе започнал едно бързо заклинание. Недостатъчно бързо, обаче. Риджис подскочи високо и бръкна дълбоко в очите му. Ла Вал се олюля от болка и прекъсна заклинанието.

Докато магьосникът се мъчеше да запази равновесие, Риджис грабна скиптъра с черната перла и изтича до Тароския пръстен. Огледа се наоколо за последен път, опитвайки се да открие някой по-лесен начин.