Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Младежът не откри врата, която да го изведе от балкона — беше хванат в капан, но вместо да изпадне в отчаяние, той само сви рамене и още по-здраво стисна Щитозъб.

Какво му бе казал Дризт за късмета веднъж? Че истинският войн, колкото и безнадеждно да е положението му, винаги успява да намери изход, дори и ако в очите на случайния наблюдател действията му изглеждат като чист късмет.

Този път Уолфгар наистина се изсмя на глас. Веднъж бе убил един дракон с помощта на огромна ледена висулка, която бе успял да събори върху гърба на звяра. А какво ли щеше да стане, ако един огромен свещник, с хиляди запалени свещи, паднеше насред стая, пълна с плъхочовеци?

— Темпос! — изкрещя варваринът; късметът си беше късмет, уменията — умения, но малко помощ отвън също нямаше да му навреди — все пак дори Дризт не знаеше всичко!

После с всички сили запрати Щитозъб към тавана и хукна да бяга.

Магическият чук изсвистя във въздуха и — съвършено точен, както винаги досега — се вряза в подпорите на свещника, повличайки след себе си голяма част от тавана. Плъхочовеците панически се изпокриха, когато тежкият кристален предмет, обхванат от високи пламъци, рухна на пода и се строши на хиляди парчета.

Без да се обръща назад, Уолфгар стъпи върху парапета на балкона и скочи.

Бруенор изръмжа и вдигна брадвата над главата си, с намерението да строши вратата на къщата с един-единствен удар, ала точно в мига, в който се канеше да го стори, над рамото му профуча стрела и проби дупка в ключалката. Вратата зейна широко отворена.

Бруенор обаче не успя да спре навреме и влетя във вътрешността на постройката, поваляйки двамата изненадани стражи, които се намираха там. Устремът му бе толкова голям, че той се търкулна надолу с главата по стълбището, което започваше зад вратата.

Макар и доста замаяно, джуджето успя да се изправи на колене и вдигна поглед към стълбите, по които Дризт вече се спускаше с трескава бързина, взимайки по четири-пет стъпала наведнъж. Кати-Бри стоеше на върха и тъкмо се канеше да го последва.

— Мътните те взели, момиче! — изрева Бруенор. — Нали ти казах да ме предупреждаваш, когат’ се каниш да направиш нещо подобно!

— Не сега! — прекъсна го Дризт и прескочи последните седем стъпала и коленичилото джудже с едно-единствено изящно движение.

Без да спира и за миг, той се нахвърли върху двамата плъхочовеци, които се бяха появили и сега се канеха да нападнат джуджето в гръб.

Бруенор вдигна еднорогия шлем от земята, нахлупи го на главата си и се обърна, готов да се включи във веселбата. Само че двамата плъхочовеци вече бяха мъртви, убити от елфа много преди той да успее да се изправи. Самият Дризт тичаше към вътрешността на постройката, откъдето се носеше шум от битка. Бруенор и Кати-Бри побързаха да го последват.

Уолфгар с лекота прескочи строшения свещник и се вряза в група плъхочовеци, събаряйки голяма част от тях на земята. Макар и леко замаян, той успя да зърне една врата насреща си и връхлетя върху нея. Озова се в поредната просторна зала, отвъд която започваше нов лабиринт от стаи и коридори.

Вратата срещу него бе открехната, ала с всичките плъхочовеци, които продължаваха да прииждат и да го обграждат, Уолфгар нямаше никакъв шанс да се добере дотам. Вместо това, той направи няколко крачки във вътрешността на стаята и долепи гръб до стената.

Плъхочовеците нахлуха след него, надавайки радостни викове задето страховитият им неприятел бе останал невъоръжен. В този миг магическият чук се завърна в десницата на господаря си и повали първите двама нападатели. Уолфгар се огледа наоколо — може би късметът отново щеше да му помогне.

Не, този път дори и късметът не можеше да го спаси.

Навсякъде гъмжеше от хора-плъхове, които съскаха насреща му, а острите им, жълти зъби заплашително потракваха. Нямаше нужда Раситър да им казва каква придобивка за гилдията щеше да е този исполин, ако успееха да го превърнат в един от тях.

Изведнъж Уолфгар се почувства странно беззащитен в тънката си туника без ръкави. Гнусните, жълти зъби все по-често изтракваха заплашително близо до тялото му и той с ужас си припомни страшните легенди, които бе чувал да се носят за тези полузверове. Мисълта за последствията, които щеше да има върху него дори едно-единствено ухапване, го караше да продължава да върти магическия чук, въпреки безнадеждното положение, в което бе изпаднал.

Ала въпреки адреналина, който пулсираше във вените му и ужаса, който изпитваше от отровното ухапване на плъхочовеците, Уолфгар не можеше напълно да превъзмогне умората от дългата битка в клоаката, нито болката от раните, получени там. Грозната дупка, оставена върху рамото му от зъбите на хидрата, се бе отворила отново след скока от балкона и варваринът усещаше как движенията му постепенно се забавят.