Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Най-сетне Ентрери се завърна и Риджис страхливо се сгуши до стената. Без дори да го погледне, убиецът седна край масата и отметна гарвановочерната си коса назад, взирайки се в горящата свещ пред себе си.

— Свещ, значи — изсмя се той, очевидно развеселен, и най-сетне вдигна поглед към Риджис. — Виждам, че и ти знаеш това-онова, а, полуръсте?

На Риджис обаче никак не му беше до смях. Ентрери съвсем не се бе изпълнил с внезапна топлота и състрадание и полуръстът нямаше никакво намерение да позволи дружелюбното му държание да го свари неподготвен.

— Хитър план — продължи Ентрери. — И доста ефективен. Може да ни отнеме цяла седмица, докато намерим кораб, който да ни откара до Калимпорт. Седмица, която ще даде на твоите приятели прекрасна възможност да намалят преднината ни. Не очаквах такава дързост от теб.

Внезапно усмивката му се стопи, а в тона му прозвучаха железни нотки:

— Не вярвах, че ще имаш смелостта да посрещнеш последиците.

Риджис не откъсваше поглед от палача.

— Започва се — помърмори той под носа си.

— Разбира се, че ще има последици, малки глупако. Възхищавам се на опита ти и се надявам, че ще продължиш да ме забавляваш по същия начин по време на това досадно пътуване. Ала наказанието няма да ти се размине! Ако не си го получиш, вече няма да има опасност в това, да продължиш с номерцата си, а така ще изгубим и тръпката от тях.

С тези думи той стана от стола си и заобиколи масата. Риджис задуши надигащия се в гърлото му вик и затвори очи — нямаше къде да бяга.

Последното, което видя, бе заплашителното проблясване на изумрудената кама в ръката на палача.

Навлязоха във водите на Шионтарската река следващия следобед. Силният морски вятър издуваше платната им и те напредваха бързо, въпреки насрещното течение. Когато започна да се спуска мрак, в далечината се появиха най-високите кули на града, а когато и последният слънчев лъч се скри зад хоризонта, светлините на голямото пристанище огряха нощта като фар. Балдуров яз затваряше пристана си след залез-слънце и корабът хвърли котва на около половин миля оттам.

По-късно същата нощ, Риджис, който не можеше да заспи, чу шумолене откъм койката на Ентрери. Полуръстът стисна здраво очи и се опита да диша дълбоко и равномерно. Не знаеше какво е намислил палачът, ала каквото и да бе то, предпочиташе Ентрери да не знае, че е буден.

Убиецът дори не го погледна. С котешки стъпки, по-тих от дебнеща смърт, той излезе от каютата. Екипажът се състоеше от двадесет и петима моряци, ала сега, когато бяха плавали цял ден и когато бездруго трябваше да изчакат до сутринта, за да влязат в Балдуров яз, почти всички спяха.

Ентрери тръгна покрай помещенията на екипажа и се насочи право към светлинката в задната част на кораба, където готвачът се въртеше около един голям казан и приготвяше гъста супа за закуска. Както винаги, той си тананикаше весело, без да обръща внимание на онова, което става около него. Ала дори да бе напълно безмълвен и нащрек, надали щеше да чуе безшумните стъпки, които се промъкваха зад него.

Умря с лице в собствената си супа.

Ентрери се отправи обратно към каютите на екипажа. Още двадесет моряка умряха, без да се чуе и най-малкият шум. После убиецът се качи на палубата.

Нощта беше ясна и пълната луна грееше ярко, ала и най-малката сянка бе достатъчна за опитния палач, който освен това прекрасно знаеше откъде точно минават часовоите по време на обиколките си. Беше прекарал много нощи в следене на стражите — както винаги искаше да е готов за най-лошия развой на събитията. Изчака двамата часовои на палубата да отминат и със светкавична бързина се покатери на мачтата, а изумрудената кама проблясваше между зъбите му.

С един последен скок той се озова върху наблюдателницата на върха на мачтата.

Сега оставаха само двама.

Ентрери незабелязано се спусна на палубата и спокойно се приближи до бордовата ограда.

— Кораб! — провикна се той и посочи нещо в мрака. — Идва насам!

Двамата стражи, единствените оцелели моряци от екипажа, се втурнаха към него и напрегнаха очи, за да видят опасността, която ги дебнеше в тъмата. Разбраха, че са ги измамили, едва когато изумрудената кама проблесна за миг, преди да свърши ужасяващата си работа.

Оставаше само капитанът.

Ентрери спокойно можеше да влезе в каютата му и да го убие, докато спи, ала това бе прекалено просто — преди да умре, капитанът трябваше да научи за страховитата участ, която бе сполетяла кораба му тази нощ. Ентрери отиде до вратата, която водеше към палубата, и извади инструментите си и парче тънка тел.