Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Славата ти е напълно заслужена — отбеляза капитанът без дори да трепне.

— Надявам се — отвърна Ентрери и се поклони подигравателно.

Капитанът кимна по посока на падналия моряк:

— Може ли другарите му да се погрижат за него?

— Той е мъртъв — безстрастно отбеляза Ентрери. — Ако някой от другарите му иска да го последва, нека дойде!

— Боят се — обясни капитанът. — Виждали са какви ли не ужасяващи болести из пристанищните градове по Саблен бряг.

— Болести? — повтори Ентрери.

— Твоят спътник се издаде — отговори капитанът.

По лицето на убиеца плъзна усмивка — като че ли започваше да разбира какво става. Със светкавична бързина той разкъса наметката на Риджис и като го сграбчи за китката, го повдигна от земята и впери поглед в ужасения полуръст… поглед, който вещаеше бавна и мъчителна смърт. В този миг съзря белезите върху ръката на Риджис.

— Изгорено? — ахна той.

— Да, така се разпространява, тъй рече дребният! — провикна се Червеноокият, но побърза да се скрие зад гърба на капитана, когато изгарящият поглед на убиеца се спря върху него. — Появяват се отвътре!

— По-скоро от някоя свещ. Разгледай ги сам, ако искаш — предложи той на капитана. — Това не е никаква болест, просто отчаяното хитруване на един крадец, когото са притиснали в ъгъла.

Той разтвори ръце и Риджис тупна на палубата без да смее да помръдне от мястото, където беше паднал. Нещата изобщо не се бяха развили, както се бе надявал.

— Да ги изхвърлим! — чу се вик откъм моряците.

— Не можем да рискуваме! — извика друг.

— Колко моряци ти трябват, за да плаваш? — обърна се Ентрери към капитана. — Колцина можеш да си позволиш да загубиш?

Капитанът, който неведнъж бе слушал страховитите истории, които се разказваха за убиеца и, който със собствените си очи бе видял на какво е способен Ентрери, дори за миг не се усъмни в сериозността на думите му — това не бяха празни заплахи. А изгарящият поглед на Ентрери ясно говореше, че той ще бъде първият човек, който ще падне под оръжието на палача, ако екипажът се опиташе да му навреди.

— Ще се доверя на думите ти — разнесе се най-сетне гласът на капитана, заглушавайки недоволното мърморене на останалите. — Няма нужда да разглеждам раните му. Но болест или не, с нашата сделка е свършено.

При тези думи капитанът отправи поглед към мъртвото тяло на своя моряк.

— Нямам намерение да плувам до Калимпорт — изсъска Ентрери.

— Нима? — отвърна капитанът. — Е, след два дни хвърляме котва в Балдуров яз. Там ще намерите друг кораб, който да ви отведе до Калимпорт.

— А ти ще ми върнеш парите — спокойно каза убиецът. — До последния златен къс.

Капитанът отново всмукна от лулата си. Изобщо нямаше желание да спори с този човек.

— Ще видим — също толкова спокойно отвърна той и като нареди на моряците да се връщат по местата си, тръгна към своята каюта.

Мислите му се отправиха към горещите летни дни, прекарани в лениво излежаване край бреговете на Маер Дуалдон в Долината на мразовития вятър. Колко часове бе прекарал там, ловейки едрокоста пъстърва и наслаждавайки се на топлото слънце, което бе истинска рядкост за Долината. Сега, когато си спомняше за дните, прекарани в Десетте града, Риджис просто не можеше да повярва, че всичко, което му се бе случило, е истина.

Беше решил, че най-сетне е намерил кътче, където да заживее необезпокоявано. Занимаваше се с резба, създавайки различни дреболии от скъпата кост на пъстървата, която се въдеше в Долината, а с помощта на рубина, който бе откраднал, животът му бе станал доста приятен. И тогава Артемис Ентрери се бе появил в Брин Шандер, градът, който се бе превърнал в дом за полуръста, и Риджис бе избягал, поемайки на път заедно със своите приятели.

Ала дори Дризт, Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри не бяха успели да го спасят от Ентрери.

Спомените за отминалото време не успяха да го успокоят, докато седеше сам в заключената каюта и с ужас очакваше завръщането на палача. Риджис с удоволствие би потънал в приятни мисли за онова време, ала те неотменно се връщаха към черното настояще — какво ли ужасяващо наказание за провалената измама щеше да му измисли Ентрери?

След случилото се на палубата, Ентрери го бе отвел до каютата със спокойно, почти весело изражение, после бе изчезнал без да каже и дума.

Прекалено спокойно изражение, помисли си Риджис.

Ала това също бе част от загадката, наречена Артемис Ентрери. Никой на този свят не познаваше убиеца достатъчно добре, за да се нарече негов приятел, никой негов враг не можеше да вникне в характера му достатъчно дълбоко, за да си спечели и най-малкото преимущество.