Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Какво става? — извика единият, който в объркването си не разбираше, че джуджето, което сега стоеше пред него, бе причината за цялата тревога.

Когато, изпълнени с ужас, двамата най-сетне разбраха каква бе истината, Бруенор посече единия и събори другия от стълбата.

После с всички сили хукна нагоре, само за да смени посоката в следващия миг, когато точно над главата му се показа нов отряд дуергари. Из целия подземен град сновяха сиви джуджета и се опитваха да се доберат до него.

Бруенор забеляза още едно стълбище и скочи върху следващото ниво.

Ала там се оказа хванат в капан и трябваше да спре — десетина дуергарски войни се приближаваха от двете му страни с извадени оръжия.

Бруенор се огледа отчаяно. Около стълбата, по която се бе изкачил, сновяха поне стотина джуджета, много от тях вече се катереха нагоре.

В ума му се зароди отчаян план и по лицето му се разля широка усмивка. Погледна към приближаващите войници и разбра, че няма друг избор. Подигравателно отдаде чест на войните, намести шлема на главата си и скочи от стълбата право сред тълпящите се отдолу джуджета. Използвайки инерцията на скока, той се претърколи до ръба на скалата и като повлече още няколко дуергари със себе си, падна върху пода на работилницата насред друга група сиви джуджета.

Без да губи и миг, той скочи на крака и се втурна напред, посичайки всеки, който се изпречеше на пътя му. Слисаните дуергари се закатериха един през друг, за да избягат колкото се може по-далеч от побеснялото джудже и смъртоносната му брадва. Само за няколко секунди подът се опразни и пред Бруенор се откри път.

Той спря и се огледа наоколо. Къде да иде? Между него и изходите стояха тълпи сиви джуджета, които ставаха все по-многобройни с всяка изминала минута.

Един дуергар се хвърли срещу него и падна посечен.

— Елате, де! — предизвикателно се провикна Бруенор — гибелта му бе неминуема, но поне щеше да повлече със себе си колкото се може повече от сивата паплач. — Елате и познайте гнева на истинския крал на Митрал Хол!

Една стрела се удари в щита му със силен звън и тупна на пода, сякаш в опит да се надсмее над дръзките му заплахи. Следвайки повече инстинкта, отколкото разума си, Бруенор закачи брадвата на кръста си и се втурна към единствения изход, който му оставаше — пещта, в която бушуваше огромен огън. Пламъците не го бяха наранили, докато падаше върху гърба на дракона, а горещата пепел, с която бе натрил лицето си, дори не го бе опарила.

И този път, застанал насред огромната пещ, Бруенор установи, че е недосегаем за тях. Нямаше време да търси отговора на тази загадка, макар да предполагаше, че защитата от огъня се дължи на магическите свойства на митралните доспехи, които бе облякъл още при влизането си в Митрал Хол.

В действителност, предпазваха го не доспехите, а ятаганът на Дризт, който и в този миг висеше под раницата на Бруенор, напълно забравен от него.

Пламъците просъскаха в безсилен протест и започнаха да гаснат, победени от магическото острие, само за да подскочат нагоре с удвоени сили, когато Бруенор се закатери по високия комин. Зад него се разнесоха крясъците на изумените джуджета, както и викове да се загаси огъня. После нечий заповеднически глас надвика врявата:

— Задушете го!

Към пламъците полетяха мокри парцали и Бруенор бе обвит от кълба черен, задушлив дим. Очите му се изпълниха със сажди, дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат малко чист въздух, ала той знаеше, че няма друг избор, освен да продължи да се изкачва. Без да вижда нищо наоколо, Бруенор опипа стената, мъчейки се да открие пукнатини, за които да се залови и с всичката сила, която му бе останала, се оттласна от пода.

Знаеше, че ако си поеме дъх, това ще означава сигурна смърт, ала в тялото му вече не бе останала и капка кислород, а дробовете го боляха до пръсване.

Най-неочаквано, вместо малките пукнатини, в които се вкопчваше, пръстите му напипаха голяма дупка в стената и той замалко не падна, толкова силен бе устремът му. Страничен тунел тук, зачуди се Бруенор, но после си спомни, че всички комини в подземния град бяха свързани помежду си, за да се почистват по-лесно.

Със сетни сили той успя да се измъкне от задушливия пушек и се сви на кълбо в тесния проход. Опита се да изчисти очите си, докато дробовете му с наслада поемаха чистия въздух, ала целият му ръкав бе покрит със сажди и паренето само се засили. Не можеше да види кръвта, която се стичаше по ръцете му, но от острата болка около изпочупените си нокти, можеше да се досети колко лошо се бе наранил.