Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Той внимателно надникна изпод извития свод, с който свършваше тунелът и се огледа за сиви стражи. Наоколо нямаше никой и като си напомни, че бе крал — законният крал на Сребърните зали — Бруенор смело стъпи върху първото стъпало. Най-близкото стълбище започваше вдясно от него, но тъй като дуергарският патрул бе поел натам, той сметна, че ще е по-разумно да се държи настрани.

Увереността му нарастваше с всяка стъпка. Скоро покрай него минаха две сиви джуджета и той отвърна на небрежния им поздрав с леко кимване, без да забавя крачка.

Слезе по едно стълбище, после по още едно и изведнъж, без дори да успее да разбере кога се бе спуснал толкова ниско, се оказа облян от ярката светлина, хвърляна от огромните пещи — от пода го деляха само няколко метра. Той инстинктивно се сви, опитвайки се да се скрие от силната светлина, ала после се сети, че в действителност тя беше негов съюзник. Дуергарите бяха създания на мрака и нито бяха привикнали, нито обичаха светлината. Бруенор бързо забеляза, че сивите джуджета, които стояха долу, са нахлупили качулките си колкото се може по-ниско, за да предпазят очите си. Той побърза да направи същото — така маскировката му ставаше още по-добра. Долу като че цареше пълен хаос и Бруенор започна да вярва, че прекосяването на пода всъщност ще се окаже лесно като детска игра.

В началото вървеше бавно, но постепенно ускори крачка, макар да бе все така приведен. Яката на наметката му бе вдигната високо покрай ушите, а очуканият, еднорог шлем се спускаше ниско над очите му. Опитваше се да изглежда непринуден, ала десницата му, уж небрежно, лежеше върху митралната брадва, висяща на кръста му. Ако се стигнеше до бой, той щеше да бъде готов.

Мина покрай трите най-големи пещи (и гъмжилото от дуергари, които сновяха около тях), без да срещне никакви затруднения, после търпеливо изчака отминаването на няколко колички, натоварени с руда. Успя да си придаде непринуден вид и дори кимна дружелюбно на сивите джуджета, които бутаха количките, но усети как в гърлото му се надига горчива жлъчка при вида на митрала, който дуергарите караха — повдигаше му се само при мисълта за скверните им ръце, извличащи скъпоценния метал от чистите стени на древния му дом.

— Някой ден ще си получите заслуженото — промърмори той и изтри чело с ръкава си.

Беше забравил колко горещо ставаше тук долу, когато пещите работеха. По лицето му, както по лицата на всички останали, започнаха да се стичат струйки пот.

В началото Бруенор не им обърна особено внимание — беше свикнал да превъзмогва физическото неудобство, ала тогава последният от миньорите, които минаваха покрай него, му хвърли странен поглед.

Бруенор се приведе още по-ниско и бързо продължи напред — потта, която се лееше от лицето му, много лесно можеше да развали бездруго не особено убедителната му маскировка. Докато успее да се добере до първото стъпало на отсрещната стена, лицето му вече бе набраздено от пепеливи струйки, а бакенбардите му започнаха да си възвръщат червения цвят.

Въпреки това още вярваше, че ще успее. И тогава, точно когато бе достигнал средата на стълбището, се случи нещастието. Насочил всичките си усилия към това да скрие лицето си, той се препъна и се блъсна в един дуергарски войник, който стоеше две стъпала над него. Бруенор инстинктивно вдигна поглед и очите му срещнаха погледа на войника.

Върху лицето на сивото джудже се изписа огромно изумление и Бруенор разбра, че с криеницата бе свършено. Дуергарът посегна към оръжието си, но Бруенор нямаше време за истинска битка. Той провря глава между коленете на дуергара и го преметна назад, строшавайки капачката на едното му коляно с единствения рог на шлема си. Дуергарът полетя надолу с главата.

Бруенор се огледа наоколо — почти никой не бе забелязал случилото се, освен това свадите бяха нещо често срещано в редиците на сивите джуджета. Мъчейки се да изглежда непринуден, Бруенор продължи да се изкачва.

Ала войникът, когото бе съборил, все още беше в съзнание.

— Спрете го! — успя да извика той и посочи към стълбите.

Бруенор разбра, че вече няма да може да остане незабелязан. Той извади митралната брадва и се хвърли към следващото стълбище. Из целия подземен град проехтяха викове. Обърнати колички с руда затрополиха по каменния под, зазвънтяха оръжия, разнесе се тропот на тежки ботуши, които все повече се приближаваха към него. В мига, в който се канеше да тръгне по следващото стълбище, оттам изскочиха двама стражи.