Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дризт погледна приятеля си.

— Мислех си за нашия първи дракон — отговори той на неизречения въпрос на варварина. — Ти и аз сами в онази ледена пещера, изправени срещу Смразяващия. Страховит противник се оказа той.

— Щеше да ни победи, ако не бяхме извадили късмет с онази ледена висулка над гърба му — рече Уолфгар.

— Късмет? — повтори Дризт. — Може би. Ала много по-често онова, което наричаме късмет, е всъщност преимуществото, което истинският войн получава, когато съумее да избере най-добрия начин за действие.

Тази похвала бе предназначена за Уолфгар, тъй като именно той бе съборил острата висулка от тавана, така че да прониже смъртоносно дракона.

— Жалко, че ятаганът, който намерих в бърлогата на Смразяващия, не е тук сега, за да прави компания на Сиянието — рече Дризт.

— Да — съгласи се Уолфгар и се усмихна при спомена за приключенията, които беше преживял рамо до рамо с елфа. — Уви, той падна в Клисурата на Гарумн заедно с Бруенор.

Дризт се сепна сякаш го бяха залели с ледена вода. Един ярък образ, който никога нямаше да забрави, нахлу в съзнанието му, едновременно обнадеждаващ и плашещ — образът на Бруенор Бойния чук, който изчезва в бездната на гърба на обхванатия от пламъци дракон.

Обхванат от пламъци дракон!

За първи път, откакто познаваше сдържания елф, Уолфгар чу гласът му да трепери:

— Бруенор е носел моето оръжие?

Помещението беше празно, огънят вече догаряше. Той знаеше, че в съседната стая има дуергари, сиви джуджета, а вратата беше открехната, но трябваше да рискува. Из тази част на тунелите беше пълно със сивата сган и да продължи напред без да се предреши ставаше невъзможно.

Шмугна се в стаята, мина покрай открехнатата врата на пръсти и като остави митралната си брадва на земята, коленичи край огнището. Червената жарава го накара да изтръпне, макар че когато бръкна в пепелта изобщо не усети болка.

Няколко секунди по-късно вратата зад него се отвори и той побърза да размаже последната шепа пепел върху лицето си, надявайки се, че е успял да прикрие издайническия червен цвят на брадата си и бялата кожа на дългия си нос.

— К’во дириш тука? — разнесе се груб глас зад гърба му.

Покритото с пепел джудже духна върху въглените и от жаравата се показа малко пламъче.

— Дойдох да се сгрея и да си отдъхна за малко — отвърна то и като взе брадвата си от земята, се изправи.

Две сиви джуджета прекосиха стаята и застанаха пред него, но не извадиха оръжията си.

— Кой си пък ти? — попита едното. — Не си от рода Макадък и мястото ти не е в тез’ тунели!

— Туктук от рода Трилк — излъга непознатото джудже, използвайки името на един дуергар, когото бе посякло едва предишната сутрин. — Патрулирах си, както винаги и взех, че се изгубих! Добре, че намерих таз’ стая, та да се сгрея малко!

Двете сиви джуджета се спогледаха, после отново обърнаха поглед към непознатия, а в очите им се четеше подозрение. Вече бяха чули странните слухове, които се носеха от няколко седмици (всъщност, откакто Мракометния, техният повелител, бе паднал в бездната) — слухове за убити дуергари, често обезглавени тела бяха намирани в крайните тунели. А и защо непознатият беше сам? Къде бяха останалите стражи? Освен това родът Трилк прекрасно знаеше, че трябва да се държи настрани от тунелите на рода Макадък.

А и защо, запита се един от дуергарите, в брадата на непознатия имаше рижо петно?

Джуджето усети, че двамата дуергари започват да се съмняват и разбра, че играта няма да продължи още дълго.

— Загубих двама от другарите си — каза то. — Някакъв Мрачен елф беше.

Очите на дуергарите се разшириха и непознатото джудже се усмихна скришом — както и очакваше, самото споменаване на Мрачните елфи ужаси сивите джуджета и му подари няколко безценни секунди.

— Ама си струваше — продължи то и вдигна брадвата. — Намерих си отлично оръжие. Вижте!

Единият от дуергарите се наведе, впечатлен от лъскавата брадва, и червенобрадото джудже, навярно за да му я покаже по-добре, с всичка сила я стовари върху лицето му. Другият дуергар бързо посегна към меча си, но не успя дори да го извади, преди да получи страховит удар с дръжката на секирата. Стаята се завъртя около него и той залитна назад, но въпреки зашеметяващата болка разбра, че е дошъл краят му, цял миг преди искрящото острие да се вреже във врата му.

От съседната стая нахлуха още две сиви джуджета с оръжия в ръце.

— Извикай помощ! — изкрещя едното и се хвърли в боя, докато другото се втурна към отсрещната врата.