Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Уолфгар се накани да каже нещо, ала Дризт, който добре разбираше желанието на Орлпар да запази всичко в тайна, му даде знак да го последва в кръчмата.

Двамата приятели продължиха напред необезпокоявани — нехранимайковците не само не ги спряха, ами дори се отдръпваха от пътя им, без да откъсват очи от Уолфгар.

— Бънго ще му даде да се разбере! — прошепна един от тях, когато двамата приятели влязоха в кръчмата.

— Ама гледката хич няма да е за изпускане! — изсмя се друг.

Този разговор не убягна от острия слух на елфа и той отново хвърли притеснен поглед на грамадния си приятел — исполинският му ръст винаги му навличаше подобни неприятности.

Отвътре „Гербът на русалката“ по нищо не се различаваше от всяка друга пристанищна кръчма. Въздухът бе наситен с дима на екзотичен тютюн и тежкия мирис на вкиснала бира. Неколцина пияни моряци хъркаха по масите или облегнати на стената, докато други се мотаеха напред-назад и разливаха чашите си върху останалите (често пъти далеч по-трезви) посетители, които от своя страна поваляха досадниците на земята. Уолфгар се зачуди колко ли от тях бяха изпуснали отплаването на своите кораби. Дали щяха да се наливат тук, докато не изхарчеха и последния си грош, само за да бъдат изритани след това на улицата — без пари, без работа и без подслон?

— За втори път виждам истинското лице на големия град — прошепна Уолфгар на Дризт, — и за втори път ме обзема болезнен копнеж по пътя!

— Копнееш за гоблини и дракони? — весело се засмя Дризт и го поведе към една празна маса близо до бара.

— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.

Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.

— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.

— Вода — рязко отвърна варваринът.

— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.

— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.

Дризт веднага се надигна от мястото си — най-добре бе да приключат с онова, за което бяха дошли, колкото се може по-бързо и да се махат от пивницата.

— Изчакай ме тук — каза той на Уолфгар.

Капитан Дюдермонт по нищо не приличаше на обичайните главорези и пияници, които се събираха в „Герба на русалката“. Висок и строен, той бе мъж с изискано държание, очевидно навикнал да се движи в обществото на благородници и фини дами. Ала и той, както всички капитани, които хвърляха котва край Града на бездънните води, прекарваше по-голямата част от времето си (и най-вече деня преди корабът му да отплува) в наглеждане на своите моряци, опитвайки се да предотврати тяхното нощуване в бездруго претъпканата градска тъмница.

Дризт успя да се промуши до бара и без да обръща внимание на любопитния поглед на кръчмаря, се настани до капитана.

— Имаме общ приятел — тихо рече той.

— Надали бих нарекъл Орлпар свой приятел — спокойно отвърна Дюдермонт. — Но виждам, че изобщо не е преувеличил, когато ми описа силата и ръста на твоя спътник.

За съжаление Дюдермонт не беше единственият, който бе забелязал Уолфгар. Както всички други пивници в града — всъщност, както повечето кръчми в Царствата — и „Гербът на русалката“ имаше свой главатар. На бара, малко встрани от Дризт, стоеше тромав здравеняк, наречен Бънго, и не откъсваше поглед от Уолфгар още от мига, в който младият варварин прекрачи прага на кръчмата. Непознатият исполин изобщо не му се нравеше. Не ставаше дума само за железните мускули, които изпъваха дрехите му — лекотата, с която младежът се движеше и, с която носеше огромния си боен чук, говореше за зрялост, която далеч надхвърляше възрастта му.

Другарите на Бънго, лъхащи на бира и с криви усмивки на лицата, се скупчиха около него в очакване на предстоящото сбиване — явно бе, че искаха от своя предводител да направи нещо. Обикновено уверен в себе си, този път Бънго трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да не изгуби самообладание. По време на седемгодишното си властване в пивницата, той бе понесъл не един и два удара. Тялото му вече бе приведено, имаше не един и два изпотрошени кокала и разкъсани мускули. Бънго се загледа в огромния варварин и се зачуди дали щеше да го победи, дори да беше в разцвета на силите си.