Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Кой знае, може пък да съм дошъл да видя точно теб — Уолфгар скръсти ръце на гърдите си се облегна назад.

— Ами виж го! — изръмжа един от нехранимайковците.

Бънго измери Уолфгар със злостен поглед.

— Дошъл си да се биеш, а?

— Не, не мисля така — спокойно отвърна Уолфгар. — Да се бия? Че аз съм само едно момче, тръгнало да види широкия бял свят!

Бънго не успя да прикрие объркването си. Огледа се около себе си, но приятелите му неразбиращо свиха рамене.

— Защо не седнеш? — предложи му Уолфгар, но той не помръдна.

Един от нехранимайковците зад варварина го ръгна в гърба и изръмжа:

— К’во търсиш тука?

Уолфгар с мъка се удържа да не строши мръсните пръсти на нахалника с един удар. Ала разумът му вече бе взел контрол над него и, без да обръща внимание на останалите, той се приведе към грамадния им главатар.

— Не съм дошъл да се бия, а само да гледам — тихо каза той. — Кой знае, може би някой ден ще бъда достоен да предизвикам човек като Бънго и, когато това стане, ще се върна, защото съм сигурен, че ти още ще си главатар тук. Ала се боя, че този ден няма да дойде скоро. Имам да уча още толкова много.

— Тогава защо си тук? — Бънго, изпълнен с нова самоувереност, заплашително се наведе над Уолфгар.

— Дойдох, за да се уча — отговори младежът. — Да се поуча от най-коравия боец в Града на бездънните води. Да видя какво представлява Бънго и как се оправя с неприятностите.

Бънго изпъна рамене и огледа приятелчетата си, които, изгарящи от желание за бой, се бяха привели напред, мъчейки се да доловят всяка дума на главатаря си и непознатия исполин. Лицето на Бънго се изкриви в онази беззъба усмивка, която обикновено се появяваше на устните му преди да разпердушини някой натрапник, и нехранимайковците затаиха дъх. И тогава техният герой потупа Уолфгар по рамото… така, както се потупва добър приятел.

Из цялата пивница се разнесоха сподавени възклицания, когато Бънго придърпа още един стол и седна да изпие по чашка с непознатия.

— Разкарайте се оттук! — сопна се той на своите приятелчета.

Разочаровани и объркани, те замърмориха недоволно, но започнаха да се разотиват — не смееха да не се подчинят на главатаря си.

Нехранимайкото, който стоеше зад Уолфгар, го ръгна още един път в гърба, после се присъедини към другарите си на бара.

— Мъдър ход — отбеляза Дюдермонт.

— И за двамата — съгласи се Дризт и успокоено се облегна на бара.

— Имате ли друга работа в града? — попита капитанът.

Елфът поклати глава.

— Не. Води ни към кораба. Боя се, че Градът на бездънните води може да ни докара само неприятности.

Ясното безоблачно небе бе обсипано с хиляди звезди. Те се протягаха от кадифеното си ложе, сякаш искаха да достигнат блещукащите светлинки на града и запалваха северния хоризонт. Уолфгар намери Дризт на горната палуба, унесен от безмълвното спокойствие на морето.

— Ще ми се да се върна някой ден — проговори Уолфгар, като видя, че приятелят му гледа назад, към отдалечаващия се град.

— За да си уредиш сметките с един пиян побойник и жалките му приятелчета — довърши Дризт вместо него.

Уолфгар се усмихна, но смехът му секна, когато елфът рязко се обърна към него.

— И защо? Да не би като го победиш да заемеш мястото му в „Герба на русалката“?

— Животът, който води, съвсем не е за завиждане — съгласи се Уолфгар и се засмя притеснено.

— Тогава го остави на Бънго — заключи Дризт и отново обърна очи към далечните светлини на града.

Уолфгар отново стана сериозен.

Минутите течаха. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе плясъкът на вълните покрай носа на „Морския дух“. Внезапно, тласкан от някакъв необясним порив, Дризт извади Сиянието от ножницата си. Прекрасният ятаган оживя в ръката му и заискри с онази магическа светлина, на която дължеше името си.

— Подхожда ти — отбеляза Уолфгар.

— Верен другар — съгласи се Дризт, изучавайки сложната резба от руни и символи върху извитото острие.

Мисълта му се отправи към един друг магически ятаган, който бе притежавал някога, оръжие, което бе открил в бърлогата на дракона, когото двамата с Уолфгар бяха погубили преди време. Онзи ятаган също му бе служил вярно. Дело на ледена магия, той бе истинско проклятие за всички огнени създания — и той, и онзи, който го владееше, бяха недосегаеми дори за най-изпепеляващия пламък. Верен другар на елфа, този ятаган веднъж дори го бе избавил от сигурната и жестока смърт в лапите на един демон.