Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

До мините и пълчищата сиви джуджета, които сега, когато техният повелител (драконът, който Бруенор бе убил) бе мъртъв, бяха още по-бдителни.

Беше успял да стигне далеч и всяка нова крачка го приближаваше още мъничко до повърхността и жадуваната свобода. Ала колкото повече се приближаваше до спасението си, толкова по-близо се намираше и до мястото, където имаше най-много сиви джуджета. Дори оттук чуваше боботенето на пещите в подземния град, а там несъмнено гъмжеше от сивата паплач. Само че, за да се добере до тунелите, които водеха до горните нива, Бруенор трябваше да мине точно оттам.

Той знаеше, че маскировката му не би издържала едно по-внимателно вглеждане дори тук, в мрака на мините. Какво оставаше тогава за подземния град, където огньовете в огромните пещи не угасваха и за миг и, където имаше хиляди дуергари!

Бруенор отхвърли тези мисли и продължи да търка лицето си с пепел. Нямаше смисъл да се тревожи отсега, все щеше да измисли нещо. Той вдигна брадвата и щита и тръгна към вратата.

Тъкмо се канеше да излезе в коридора, когато видя, че упоритият дуергар, който лежеше до вратата, се бе посъвзел и се мъчи да се изправи на крака. Бруенор поклати глава, а по устните му плъзна суха усмивка.

Той за трети път блъсна главата на джуджето в стената и докато то се свличаше на земята, стовари брадвата си върху лицето му — този път дуергарът вече нямаше да се събуди.

— Двадесет и две! — повтори Бруенор мрачно и навлезе в тунела.

Хлопването на вратата отекна в черния мрак, а когато най-сетне затихна, Бруенор отново чу тътена на пещите.

Подземният град — единственият му шанс за спасение.

Той пое дълбоко дъх, после преметна брадвата си през рамо и закрачи напред, по посока на мамещия звук.

Време бе да се залавя за работа.

След многобройни извивки и завои, тунелът най-сетне отстъпи място на ниско преддверие, което водеше до ярко осветена галерия.

За първи път от почти два века насам, Бруенор Бойният чук отново съзря великия подземен град на Митрал Хол. Той бе построен в една огромна пропаст, във високите отвесни стени бяха изсечени безброй стъпала, а на всяко ниво имаше десетки богато украсени врати. Някога това внушително творение на джуджешките майстори не само бе приютявало целия род Боен чук, но и бе посрещало многобройни гости.

Всичко тук бе точно такова, каквото Бруенор си го спомняше; и сега, както и в отдавна отминалите дни на детството му, в много от пещите гореше ярък огън, а приземното ниво гъмжеше от приведените фигурки на работници. Колко пъти младият Бруенор и приятелите му бяха идвали тук, за да се полюбуват на великолепието на това място и да послушат песента на тежките чукове и дълбоките въздишки на огромните ковашки мехове!

Бруенор се изплю отвратено и прогони спомените — сега работилниците бяха осквернени, а приведените фигурки долу не бяха изкусните майстори от неговия род, а скверни сиви джуджета. Насили се да мисли за настоящето и за онова, което му предстоеше. Трябваше да намери начин да прекоси откритото помещение и да достигне стъпалата на отсрещната стена, откъдето започваше тунелът, който щеше да го отведе към горните нива.

Внезапно зад него се разнесе тропот на ботуши и той побърза да се шмугне обратно в закрилническите сенки на тунела. Пръстите му стиснаха дръжката на митралната брадва още по-здраво и той затаи дъх, чудейки се дали не бе ударил часът на сетния му подвиг. Неколцина тежковъоръжени стражи навлязоха в преддверието и продължиха напред, хвърляйки само бегъл поглед към тъмния тунел.

Бруенор си пое дълбоко дъх и се нахока задето се бе забавил толкова дълго. Не можеше да си позволи да загуби повече време — всеки миг прекаран тук, бе риск, който не си струваше да бъде поеман. Мозъкът му трескаво се мъчеше да измисли изход. Намираше се по средата на една от стените, пет нива над пода. Над пропастта бе прехвърлен мост, но той несъмнено бе добре охраняван. Освен това, щеше да бъде твърде подозрително, ако го хванеха да се разхожда на горните равнища, далеч от работата, която кипеше долу.

Най-доброто решение като че ли си оставаше да прекоси оживения под на пропастта. Тунелите, които тръгваха от отсрещната стена, (горе-долу от нивото, на което се намираше сега), щяха да го отведат до западния край на Залите, обратно в галерията, от която бяха тръгнали, когато успяха да отворят магическата врата. Това като че ли бе най-добрият план… ако успееше да прекоси гъмжащото от дуергари приземно ниво.