Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Късметът и този път бе на страната на червенобрадото джудже. То с всички сили ритна някакъв предмет, който се търкаляше по пода и го запрати към бягащото джудже, докато в същото време отбиваше ударите на новия враг със златния си щит.

Джуджето, което се опитваше да повика помощ, почти бе достигнало вратата, когато нещо се търкулна между краката му и го запрати по очи на пода. Дуергарът се изправи на крака и се накани да се втурне напред, но внезапно се преви надве, мъчейки се да не повърне — беше видял какво го бе препънало.

Главата на един от неговите другари.

Червенобрадото джудже с лекота успя да избегне удара на противника си и се хвърли към другия край на стаята. Златният му шлем се стовари върху коленичилото джудже, което още се бореше с отвращението си, и размаза главата му в каменната стена.

Ала в този миг късметът му изневери — то успя да спре устрема си и падна на едно коляно, превръщайки се в прекрасна мишена за четвъртия дуергар. Червенобрадият вдигна щита високо над себе си, за да се предпази от меча на нападателя си, после замахна ниско, опитвайки се да посече краката му.

Дуергарът успя да отскочи в последния момент, отървавайки се само с една драскотина. Преди да успее да възстанови равновесието си и да нанесе втори удар, натрапникът вече се бе изправил на крака и го очакваше.

— Вече си леш! — изръмжа джуджето.

— Кой си ти? — настоя дуергарът. — Не си от моя род, т’ва е сигурно!

Върху покритото с пепел лице на непознатия се разля искрящо бяла усмивка.

— Боен чук, туй е моето име! — гордо заяви той и посочи чашата пенещо се пиво, която блестеше върху златния щит — герба на рода Боен чук. — Бруенор Бойният чук, законният крал на Митрал Хол!

Бруенор тихичко се изсмя, когато видя сивото лице на дуергара да придобива мъртвешки бял оттенък. Дуергарът се обърна към вратата — този враг бе прекалено могъщ за него. Отчаян и ужасен, той хукна към преддверието, опитвайки се да затръшне вратата след себе си.

Бруенор бързо разбра какво бе намислило джуджето и успя да промуши крака си през вратата, преди противникът му да я затвори. После подпря дървото с рамо и дуергарът полетя навътре, събаряйки някакъв стол и една маса.

Бруенор смело влезе в преддверието, без да се бои, че вътре може да има още сиви джуджета.

Сега, когато нямаше накъде да бяга, отчаянието вля нови сили в тялото му и дуергарът се нахвърли върху противника си, вдигнал щит пред себе си и размахал меч над главата. Бруенор с лекота отби удара на нападателя си, после стовари митралната брадва върху щита му. Само че той също бе от митрал и брадвата беше безсилна срещу него. Ала Бруенор бе вложил толкова сила в този удар, че кожените каишки на щита се скъсаха, а ръката на дуергарът се вцепени от болка. Със силен звън щитът тупна на земята. Сивото джудже изкрещя ужасено и се опита да прикрие гърдите си с късия си меч.

Златният щит на Бруенор се стовари върху десницата на дуергара и строши лакътя му. Раненото джудже залитна и брадвата на Бруенор проблесна във въздуха.

Върху пода се търкулна още една дуергарска глава.

Бруенор изръмжа, доволен от добре свършената работа, после се върна обратно в по-голямата стая. Дуергарът до вратата тъкмо идваше на себе си, когато щитът на Бруенор се стовари върху него и той отново се блъсна в каменната стена.

— Двадесет и две — промърмори Бруенор — толкова сиви джуджета беше погубил през седмиците, които бе прекарал тук.

После предпазливо надникна в тъмния коридор. Всичко изглеждаше спокойно. Той затвори вратата безшумно и се върна при огнището, за да оправи маскировката си.

След страховитото пропадане в Клисурата на Гарумн на гърба на горящия дракон, Бруенор бе изгубил свяст. Няколко дни по-късно, без да може да повярва, че е още жив, той отвори очи. Разбра, че драконът е мъртъв още преди да се огледа наоколо, макар да не можеше да разбере защо той самият, легнал върху все още тлеещия труп на чудовището, не се бе превърнал в прах и пепел.

В бездната царяха мрак и тишина и нямаше как да разбере колко време бе лежал в несвяст. Знаеше обаче, че приятелите му, ако се бяха спасили от прииждащите дуергари, най-вероятно вече бяха успели да достигнат изхода и закрилата на света навън.

А и Дризт беше жив! Образът на лавандуловите очи на елфа, които се взираха в него от стената на клисурата, докато драконът пропадаше надолу, се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Бруенор. Дори и сега, седмици по-късно (поне доколкото можеше да прецени тук долу), образът на непобедимия Дризт До’Урден изникваше в съзнанието му всеки път, когато към сърцето му започнеше да пълзи отчаяние. Бруенор не можеше да се изкатери по стените на пропастта — те бяха прекалено отвесни и гладки. Единственият изход, който му оставаше, бе да тръгне по тунела, започващ от дъното на клисурата, и да се изкачи до мините.