Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала посетителите на „Герба“ вярваха в него, това бе тяхното царство, а той — техният главатар. Те му осигуряваха безплатно ядене и пиене на корем и сега Бънго не можеше да ги разочарова.

Той изпразни пълната халба на един дъх и се изпъчи. Изръмжа заплашително, за да вдъхне кураж не само на поддръжниците си, но и на себе си, и тръгна към Уолфгар, безжалостно поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му.

Уолфгар разбра какво ще стане, още преди Бънго и другарите му да се отправят към него. Тази сцена му бе добре позната и той не се съмняваше, че и тук, както бе станало в лусканската „Закривена сабя“, исполинският ръст ще му навлече неприятности.

— К’во търсиш тука? — изсъска Бънго и заплашително се надвеси над седналия младеж, сложил ръце на хълбоците си.

Останалите нехранимайковци наобиколиха масата, обграждайки младежа от всички страни.

Всичко у Уолфгар му казваше да се изправи и да повали дръзкия негодник на земята. Осемте приятелчета на Бънго изобщо не го плашеха — те бяха обикновени страхливци, които се нуждаеха от своя предводител, за да се впуснат в бой. Ако се справеше с Бънго само с един удар (а Уолфгар знаеше, че ще успее да го направи), останалите щяха доста да се поколебаят, преди да го нападнат… колебание, което щеше да им струва скъпо в боя с войн като него.

Ала през последните няколко месеца варваринът се бе научил да обуздава гнева си, а идеята му за чест бе претърпяла известна промяна, бе станала по-сложна и по-зряла. Той сви рамене, като внимаваше да не прави резки движения, които биха могли да се приемат като заплаха.

— Търся място, където да поседна и да пийна една чашка — спокойно отвърна той. — А ти кой си?

— Бънго, тъй ми викат — гордо се изпъчи здравенякът, сякаш името му трябваше да говори нещо на Уолфгар, а при всяка сричка от устата му хвърчаха слюнки.

Младежът избърса лицето си и за втори потисна желанието си да набие нахалника — двамата с Дризт имаха много по-важна работа.

— Кой ти каза, че можеш да идваш в мойта кръчма? — изръмжа Бънго, мислейки си, че ще успее да накара исполина да заеме отбранителна позиция.

Той се огледа наоколо и приятелчетата му сключиха още по-тесен обръч около младия варварин.

Дризт трябваше да разбере — Уолфгар просто не можеше да не постави дръзкия грубиян на мястото му. Младежът сви юмруци.

— Само един-единствен удар — беззвучно промълви той и се вгледа в хората, които го бяха обградили — хора, които щяха да изглеждат много по-добре проснати в безсъзнание на земята.

Уолфгар призова образа на Риджис, за да се предпази от надигащия се у него гняв, ала ръцете му стискаха ръба на масата до побеляване.

— Приготовленията? — попита Дризт.

— Всичко е уредено — отвърна Дюдермонт. — На „Морския дух“ има достатъчно място, а два чифта ръце — да не говорим пък за оръжия и то на такива опитни войни — са винаги добре дошли на борда на моя кораб. Обаче ми се струва, че може и да пропуснете отплаването.

При тези думи той хвана Дризт за рамото и го накара да се обърне към масата на Уолфгар, над която се събираха буреносни облаци.

— Главатарят на местните пияници и неговите приятелчета — обясни Дюдермонт. — Макар че аз бих заложил на твоя другар.

— И няма да сбъркаш — отвърна Дризт. — Само че сега нямаме време за гу…

Елфът не успя да довърши. Дюдермонт му посочи един ъгъл на стаята, където седнали в сенките, четирима мъже наблюдаваха задаващата се свада с безмълвен интерес.

— Пазителите — обясни капитанът. — Една битка сега ще струва на твоя приятел цяла нощ в градската тъмница, а пък аз не мога да си позволя да изгубя толкова време.

Дризт се огледа наоколо, търсейки някакъв изход от положението. Очите на всички бяха отправени към Уолфгар и нехранимайковците в нетърпеливо очакване на боя. Елфът разбра, че отиването му там сега най-вероятно щеше да възпламени страстите.

Бънго изпъчи огромния си корем на сантиметри от лицето на Уолфгар, така че младежът да може добре да огледа широкия му колан, осеян с десетки резки.

— За всеки, дето съм го победил — наперено заяви той. — Пък и да имам какво да правя докато си излежавам нощите в пандиза.

И като посочи един особено дълбок прорез близо до закопчалката, допълни:

— Този го убих. Ама как само му размазах кратуната! Пет нощи трябваше да излежа след това!

Уолфгар пусна масата. Перченето на дебелака изобщо не го бе впечатлило, но сега знаеше какво го очаква, ако се поддаде на гнева. А той не можеше да си позволи да изгуби и минута от ценното си време в тъмницата — трябваше да хване кораба.