Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Кой знае — отвърна Дризт и се поклони, после двамата с Уолфгар поеха надолу по хълма.

— Бъдете нащрек, но не се поддавайте на гнева си — провикна се Келбен след тях. — Из пристанището шетат доста разбойници, но навсякъде е пълно със стражи. Не един и двама чужденци са прекарали първата си нощ тук в градската тъмница.

Той проследи двамата приятели с поглед и (също като Малкор) си припомни дните, когато сам бе бродил по света, в търсене на приключения.

— Ама как сплаши онзи човечец! — обади се Уолфгар, след като се увери, че Келбен не може да го чуе. — И това ми било обикновен художник!

— По-вероятно магьосник… могъщ магьосник — отвърна Дризт. — Задължени сме на Малкор — неговото влияние ни проправя път чак тук. Помни ми думите — онзи, който може да сплаши човек като Орлпар, не ще да е обикновен художник.

Уолфгар обърна поглед към могилата, ала Келбен и конете не се виждаха никъде. Дори и със своите ограничени познания за това изкуство варваринът разбра, че само магия можеше да пренесе Келбен и трите коня толкова бързо. Той се усмихна и поклати глава — светът не спираше да го изненадва с необичайните си обитатели.

Следвайки напътствията на стражите от южната порта, Дризт и Уолфгар скоро достигнаха Пристанищната улица — дълга алея, която се простираше по протежение на Бездънния пристан в южната част на града. Соленият въздух бе изпълнен с миризмата на риба, над главите им кряскаха чайки, а наоколо се шляеха моряци и търговци от всички краища на Царствата, някои заети с работа, но повечето дошли тук, за да си починат преди да се отправят на юг.

Пристанищната улица като че ли бе направена точно за такива веселби — на всеки ъгъл имаше пивница. За разлика от Лускан обаче, където господарите на града отдавна бяха дали улиците около пристанището на най-презряната и жалка градска измет, Пристанищната улица в Града на Бездънните води не беше в плен на злото. Градът на чудесата бе град на реда и закона и войници от редиците на Пазителите, прочутата градска стража, можеха да се видят навсякъде.

Цялото място гъмжеше от дръзки авантюристи, бойци, калени в десетки битки, за които оръжието се бе превърнало в неразделна част от тялото. Въпреки това, докато си проправяха път през тълпата, Дризт и Уолфгар усещаха погледите на всички, покрай които минаваха; не един и двама бяха онези, които се обръщаха след тях и ги следяха с очи. Дризт попипа маската си, уплашен да не би по някакъв начин тя да бе паднала, откривайки истинската му раса пред смаяните хора наоколо. Опасенията му бързо се разсеяха, когато видя, че ръката му все още е бяла като на Светъл елф.

Той се обърна към Уолфгар, за да се увери, че маската наистина е на лицето му, и замалко не се изсмя с глас, когато разбра, че не той бе приковал изумените погледи на тълпата. През последните няколко години двамата с Уолфгар бяха непрекъснато заедно и той отдавна бе свикнал с исполинската фигура на своя приятел. Висок два метра, с огромни мускули, които заякваха все повече с всяка изминала година, Уолфгар крачеше по улицата гордо изпъчен и цялото му същество излъчваше спокойна увереност в собствените сили. Щитозъб небрежно се поклащаше върху рамото му.

Този млад мъж щеше да изпъква дори сред най-великите воини на Царствата.

— За първи път погледите на всички не са приковани върху мен — усмихна се Дризт.

— Свали си маската, елфе, та да престанат да ме зяпат! — рече Уолфгар, а лицето му почервеня от неочаквания прилив на кръв.

— Бих го направил, стига да не беше Риджис — отвърна Дризт и му смигна.

„Гербът на русалката“ по нищо не се отличаваше от останалите пивници, с които бе пълна тази част на града. От прозорците и вратата се носеха викове и наздравици, във въздуха тегнеше миризмата на вино и евтина бира. Пред вратата се бяха скупчили група нехранимайковци, бутаха се един друг и ругаеха мъжете, които само допреди миг бяха наричали приятели.

Дризт притеснено погледна към Уолфгар. Единствения път, когато се бе оказал на подобно място, в „Закривената сабя“ в Лускан, младият му приятел бе помел пивницата и половината й гости в една свада. Със своите непоклатими идеали, Уолфгар изобщо не бе на мястото си в безпринципния свят на градските кръчми.

В този миг Орлпар излезе от „Герба на русалката“ и сръчно си запроправя път през групата грубияни пред вратата.

— Дюдермонт е вътре — прошепна той с крайчеца на устата си, докато минаваше покрай Дризт и Уолфгар, давайки си вид, че изобщо не ги познава. — Висок, със синьо палто и руса брада.