Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.

С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.

В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.

Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.

Право към дънера на едно дърво.

Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.

Зад тях Агата зави безпомощно.

Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.

— Дотук беше с чужденците! — засмя се някой.

— Не — рече старицата, доловила едва забележимата промяна в гласа на Агата. — Стене, защото е загубила. Двамата са я победили! Надвили са я и са избягали!

Селяните замълчаха и се заслушаха в риданието на Агата. Скоро разбраха, че старицата е права и се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си.

— Как рекоха, че се казват? — попита някой.

— Уолфгар — отвърна друг. — И Дризт До’Урден. Чувал съм за тях и преди.

Достигнаха главния път преди изгрев-слънце и продължиха на запад към морето и Града на бездънните води. Сега, когато бяха оставили посещението при Малкор и работата с Агата зад гърба си, двамата приятели отново насочиха мисълта си към пътя пред тях и опасността, която грозеше полуръста, ако не успееха да му се притекат на помощ. Жребците им, подпомагани от магическите подкови на Малкор, препускаха напред с трескава бързина и ги носеха покрай земи, които минаваха пред очите им като мъгляво петно.

Не спряха, когато зад тях се сипна зората, не спряха и когато слънцето се издигна високо в небето.

— Когато се качим на кораба и отплаваме на юг, ще можем да си почиваме колкото искаме — каза Дризт, макар че Уолфгар, който бе твърдо решен да измъкне Риджис от лапите на Ентрери, нямаше нужда от подканяне.

Спусна се нощ, а конете им все така препускаха. Най-сетне, когато слънцето за втори път изплува на хоризонта зад тях, двамата усетиха милувката на соления бриз и видяха високите кули на Града на бездънните води да се издигат в далечината пред тях. Двамата спряха върху високия хълм, който представляваше източната граница на прочутия Град на чудесата и се вгледаха надолу. Ако Уолфгар бе смаян, когато за първи път съзря Лускан, сега бе напълно поразен — Градът на бездънните води, перлата на Севера и най-голямото пристанище в целите Царства, беше десет пъти по-голям от Лускан. Изтегнал се лениво между крепостните стени, той се спускаше към брега на океана и сякаш нямаше край — докъдето стигаше погледа, се издигаха безброй високи покриви и островърхи кули.

— Колко ли хора живеят тук? — ахна Уолфгар.

— Около стотина племена като твоето могат да се подслонят зад тези стени — отвърна елфът.

Уолфгар очевидно бе притеснен и това разтревожи Дризт. Младият варварин нямаше опит с големите градове — първият му досег с подобно място, посещението им в Лускан, замалко не бе имало пагубни последици. А ето че сега пред тях бе Градът на бездънните води — десет пъти по-голям, десет пъти по-многолюден и десет пъти по-опасен.

Уолфгар като че ли се посъвзе от смайването си и на Дризт не му оставаше друго, освен да се осланя на разума, и зрелостта на младежа. Ала сега елфът трябваше да се пребори със собствените си съмнения и опасения. Предпазливо, сякаш се боеше да не се опари, той извади маската от раницата си.

Уолфгар разбираше отчаяната нужда, която тласкаше елфа да направи нещо, което го плашеше, разбираше и колебанието му и в очите му, когато погледна към Дризт, се четеше искрено съчувствие. Младежът не знаеше дали той самият е способен на такава смелост… дори ако животът на Риджис зависеше от неговото решение.