Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Варваринът разкрачи широко крака, за да пази равновесие и си пое дълбоко дъх, после замахна с всичка сила. Куполът потрепери под страховития удар, разхвърчаха се трески, ала подозрението на Дризт се оправда — в мига, в който дървената обвивка на пещерата се строши, бойният чук се вряза в скрита мрежа. Преди Уолфгар да успее да дръпне оръжието си обратно, и той, и чукът се оказаха омотани от лепкави нишки.

Дризт видя как някаква сянка в осветената вътрешност на пещерата се размърда и разбра, че няма и миг за губене — приятелят му бе напълно беззащитен. Той се промуши под краката на Уолфгар и връхлетя в пещерата, размахвайки свирепо двата си ятагана във всички посоки. Почувства как Сиянието пробожда нещо безплътно и невидимо и разбра, че е пронизал същество от отвъдното. Ала, напълно замаян от рязката смяна на пълен мрак със заслепяваща светлина, за миг Дризт не успя да разбере къде точно се бе озовал. Все пак успя да се съвземе достатъчно, за да види как призракът побягва към сенките в другия край на пещерата. Елфът се претърколи до стената и като се облегна на нея за опора, успя да се изправи на крака и да пререже нишките, които сковаваха ръцете на Уолфгар.

И тогава се разнесе писъкът.

Със сила, която пронизваше до мозъка на костите, протяжният звук проряза крехката защита на восъчните парчета и хвърли покров от замайващ мрак върху двамата приятели, изцеждайки силите им. Дризт се свлече до стената, а Уолфгар, който най-сетне успя да се отскубне от лепкавата хватка на мрежата, политна назад и се строполи на земята.

Останал сам в бърлогата на чудовището, Дризт разбра, че сериозно е загазил. Той напрегна всичките си сили и се опита да се съсредоточи върху пламъците на огъня — трябваше да се пребори със замайването и острата болка в главата.

Ала вместо един, пред очите му заиграха пламъците на двадесетина огньове, светлини, които не можеше да прогони. Дризт знаеше, че е успял да се отърси от отровата на писъка и за миг не можа да разбере какво става.

Агата бе магическо създание и именно с магия — измамни огледални образи — бе защитила своя дом. Внезапно Дризт се видя обграден от двадесетина изкривени образи на отдавна умряла елфическа девойка. Върху костеливото лице бе опъната съсухрена кожа, в безцветните очи не проблясваше нито искрица живот.

Ала в измамния магически лабиринт тези празни дупки виждаха по-ясно и от най-зорките очи. Дризт бе сигурен, че Агата прекрасно знае къде точно се намира той. Призракът размаха ръце и по лицето му плъзна зловеща усмивка.

Дризт бърза разбра, че духът се кани да изрече заклинание. Уловен в мрежата на магическите видения, той имаше един-единствен шанс. Извика на помощ способностите си на Мрачен елф и с отчаяната надежда, че е открил истинския огън, обви пламъците в облак от тъмнина. Вътрешността на пещерата потъна в пълен мрак и Дризт се хвърли на земята.

Ярка синя светкавица проряза тъмнината, профуча над главата на елфа и проби стената. Въздухът около Дризт се нагорещи до червено, снежнобялата му коса се изправи.

Магическият лъч на Агата се устреми към мрачната гора и извади Уолфгар от вцепенението му.

— Дризт! — простена той и с мъка се изправи на крака.

Приятелят му сигурно вече бе мъртъв, отвъд купола от клони пещерата тънеше в непрогледен мрак, ала без нито за миг да помисли за собствената си безопасност, Уолфгар безстрашно се запрепъва към входа.

Дризт пълзешком обикаляше пещерата, използвайки топлината на огъня като ориентир. При всяка крачка замахваше с ятагана си, но ударите му срещаха единствено въздуха и дърветата, които образуваха стените на помещението.

Изведнъж мракът се вдигна и го завари беззащитен, опрял гръб в стената, вляво от входа на пещерата. Навсякъде около него образът на Агата му се хилеше зловещо, докато устните й беззвучно мълвяха думите на ново заклинание. Дризт се огледа наоколо, мъчейки се да открие път за бягство, ала внезапно разбра, че призракът изобщо не гледа към него.

В другата част на помещението, в нещо, което трябва да беше истинско огледало, той съзря друг образ — на Уолфгар, който тъкмо влизаше в пещерата, напълно беззащитен докато пропълзяваше през тесния вход.

Дризт разбра, че няма и миг за губене. Беше започнал да прозира подредбата на измамния лабиринт и можеше да се досети за посоката, в която трябваше да се намира истинският дух. Той приклекна на едно коляно, гребна шепа мръсотия от пода и я хвърли около себе си, описвайки широка дъга.