Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дризт завъртя простата маска в ръцете си и се зачуди докъде се простираше магията й. Знаеше, че това не е обикновена маска — чувствителните му пръсти съвсем ясно усещаха силата, заключена в нея. Дали щеше просто да промени лицето му или щеше да отнеме самата му същност? И преди бе чувал за магически предмети, които, веднъж сложени, повече не можеха да бъдат свалени.

— Кой знае, може пък да те приемат и така — каза Уолфгар.

Дризт въздъхна и се усмихна — вече бе взел решение.

— Не. Войниците от Града на чудесата никога няма да отворят портите за един Елф на мрака, както и няма да се намери капитан, който да ме допусне на кораба си.

Без да се колебае повече, Дризт сложи маската върху лицето си.

За миг не се случи нищо и той започна да се чуди дали всичките му притеснения нямаше да се окажат напразни и дали това не бе само една най-обикновена маска.

— Нищо — засмя се той неловко след няколко секунди, а в гласа му се долавяха нотки на облекчение. — Май, че не…

В този миг видя изуменото изражение на приятеля си и спря по средата на изречението.

Уолфгар бръкна в раницата си и извади лъскава метална чаша.

— Погледни — каза той и му подаде импровизираното огледало.

Дризт пое чашата с треперещи ръце — ръце, които затрепериха още по-силно, когато елфът внезапно осъзна, че вече не са черни — и я поднесе към лицето си. Отражението беше мътно, още повече, че яркото сутрешно слънце заслепяваше очите му, ала Дризт бе сигурен в това, което виждаше. Чертите му си бяха останали същите, ала черната му кожа сега имаше златистия цвят на Светъл елф. Дългата му, снежнобяла коса, бе искрящо руса, сякаш бе уловила лъчите на слънцето и ги държеше в плен.

Единствено очите му си бяха същите — дълбоки, лавандулови езерца, на дъното на които искреше ясна светлина. Нямаше магия на този свят, която да затъмни блясъка на тези очи и Дризт усети облекчение при мисълта, че вътре в себе си бе останал същия.

Въпреки това, тази драстична промяна го смущаваше и той не знаеше как да реагира. Погледна към Уолфгар за одобрение, а в очите му се четеше притеснение.

— Доколкото виждам — каза варваринът с кисел вид, — по нищо не се различаваш от който и да е красив елфически воин. Не една девойка ще поруменее и ще извърне очи, когато минеш покрай нея.

Дризт погледна надолу и се опита да прикрие неудобството от думите на приятеля си.

— Само че на мен не ми харесва — откровено каза Уолфгар. — Изобщо не ми харесва.

Дризт вдигна очи и го погледна крадешком.

— А още по-малко ми харесва изражението ти и неудобството, което изпитваш — продължи Уолфгар, очевидно разтревожен. — Бил съм се с великани и дракони, без да изпитам и капка страх. Ала мисълта да се изправя срещу Дризт До’Урден би ме накарала да се разтреперя… както би ужасила и най-храбрия воин. Не забравяй кой си, доблестни скиталецо!

Върху лицето на Дризт се прокрадна усмивка.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна той. — От всички предизвикателства, които съм срещал през живота си, това като че ли е най-голямото.

— Повече те харесвам без нея — призна Уолфгар.

— И аз — разнесе се глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха някакъв мъж на средна възраст да се приближава към тях. Непознатият бе висок и силен, облечен бе с обикновени дрехи, а късата му черна брада изглеждаше грижливо поддържана. Косата му също бе черна, макар тук-там в нея да се белееха сребърни нишки.

— Добра среща, Уолфгар и Дризт До’Урден! — каза той и се поклони. — Аз съм Келбен, приятел на Малкор. Този прекрасен член на харпъловия род ми заръча да ви чакам.

— Магьосник? — попита Уолфгар, макар че всъщност не бе имал намерение да изрича мислите си на глас.

— Пазач на гората — отвърна мъжът. — И любител на живописта, макар, боя се, да не съм особено добър художник.

Дризт се вгледа в Келбен, без да вярва на скромните му думи. Непознатият внушаваше чувство за извисеност, държанието му бе възпитано и изискано, а обноските му бяха достойни за благородник. Според Дризт, Келбен бе колега на Малкор, ако не и нещо повече. А ако наистина обичаше да рисува, убеден бе елфът, то със сигурност се бе усъвършенствал в това изкуство и можеше да се мери с всеки художник из тези земи.

— Водач из Града на бездънните води? — попита Дризт.

— По-скоро ще ви намеря водач. Знам накъде сте тръгнали и от какво имате нужда. По това време на годината е доста трудно да се намери кораб, който още взима пътници на борда си. Освен, ако не знаеш къде да търсиш. Елате, да идем при южната порта. Там ще намерим човек, който знае къде да ви намери кораб.