Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Изтощението го заливаше като огромна вълна, ала Бруенор знаеше, че не може да си позволи да загуби нито миг. Той запълзя напред, надявайки се, че в пещта под комина, който се издигаше от другата страна на тесния проход, не гори огън.

Подът под него пропадна и той замалко не се срути в следващия отвор. За щастие в този комин наистина нямаше пушек, а стените бяха също така неравни и удобни за катерене, както и стените на предишния.

Той се увери, че вещите му са здраво закрепени и няма да паднат, намести шлема си и слепешком затърси пукнатина, за която да се залови, пренебрегвайки болката в раменете и пръстите. Скоро упоритото джудже отново се катереше нагоре.

Ала в изтощението секундите му изглеждаха като минути, а минутите като часове, въздухът излизаше от дробовете му с тежки, накъсани хрипове и той забеляза, че прекарва повече време в почивка, отколкото в катерене. По време на едно такова спиране му се стори, че чува зад себе си някакво шумолене. Какво ли можеше да означава този звук, зачуди се той. Тези комини не бяха свързани с подземната плетеница от тунели, нито пък с горното ниво. Те продължаваха право нагоре и извеждаха на повърхността. Бруенор вдигна поглед и напрегна пълните си със сажди очи. Сигурен бе, че е чул нещо.

Не му се наложи да се чуди дълго — към несигурната издатинка, на която се бе закрепил, се спусна чудовищен силует и върху него се посипаха тежките удари на нечии огромни, космати крайници. Бруенор незабавно разбра опасността, която го заплашваше.

Гигантски паяк.

Остри челюсти, от които капеше отрова, се впиха в ръката му. Пренебрегвайки страшната болка и последствията, които раната, нанесена му от скверното същество, можеше да има, Бруенор се нахвърли върху него, обзет от свирепа ярост. Тежкият му шлем се заби в изпъкналия корем на чудовището, докато той с всички сили се опитваше да се оттласне от стените.

Паякът впи страховитата си челюст в тежкия ботуш на джуджето и заудря със свободните си крака.

В отчаянието си Бруенор виждаше само един изход — да събори гнусното създание от мястото, на което се бе закрепило. Той се вкопчи в косматите крака и се завъртя на една страна, мъчейки се да ги пречупи или поне да ги отдели от стената, за която се държаха. Ръката му изгаряше от отровата на паяка, а кракът му, макар и предпазен от ботуша, със сигурност беше изкълчен, ако не и счупен.

Ала сега нямаше време да мисли за болката. Надавайки яростен рев, Бруенор сграбчи още един космат крак и го прекърши.

Вкопчени един в друг, двамата противници полетяха надолу.

Паякът — глупава твар — освободи джуджето и сви крака до тялото си. Бруенор усещаше свистенето на вятъра покрай лицето си и близостта на стената, докато профучаваше покрай нея. Можеше само да се надява, че няма да срещне остри ръбове по пътя си надолу. Успя да се покатери върху паяка, надявайки се да използва огромното му тяло като буфер между себе си и твърдия под.

Приземиха се с мощен грохот. Страховитият удар изкара всичкия въздух от дробовете на Бруенор, но, предпазен от тялото на чудовището, което буквално се размаза на пода, той се отърва без сериозни наранявания. Все още не виждаше нищо, но разбра, че отново се намира на дъното на подземния град. За щастие наоколо не се чуваше и звук и Бруенор разбра, че трябва да се бе озовал в някоя запусната част на работилниците. Замаяно, но все така непоколебимо, упоритото джудже се изправи на крака и изтри паешката слуз и кръв от ръцете си.

— Утре сигурно ще се изсипе потоп — припомни си то старото джуджешко поверие за дъжда и убитите паяци.

После отново пое нагоре по комина, пренебрегвайки изранените си пръсти, болката в ребрата и крака и парещата рана от отровното ухапване на чудовището.

Както и всяка мисъл за другите паяци, които може би се спотайваха в мрака над него.

Катери се часове наред; упорито продължаваше да поставя едната си ръка пред другата и да се издърпва нагоре без да знае нито откога пълзи, нито колко още му остава. Скверната паешка отрова изгаряше вътрешностите му и изсмукваше силите от ръцете му, ала Бруенор бе по-як от скалите, които ковеше. Дори и да умреше от раните си, в едно беше сигурен — това щеше да стане навън, там, където щеше да усети милувката на вятъра и да вижда слънцето и звездите.

Щеше да избяга от Митрал Хол.

Хладен повей погали лицето му и прогони изтощението от тялото му. Той вдигна обнадежден поглед нагоре, ала не видя нищо — навярно навън се бе спуснала нощ. Вслуша се в песента на вятъра и разбра, че се намира съвсем близо до целта си, навярно само на няколко метра. Мощен приток на адреналин му помогна да измине разстоянието, което го делеше от така жадувания изход… и от металната решетка, закована отгоре му.