Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Дано проклятието на Морадин и страховития му чук се стоварят отгоре ти! — изръмжа Бруенор, после се оттласна от стената и се вкопчи в решетката с изранените си пръсти.

Металните пречки се извиха под натиска на теглото му, но останаха на мястото си.

— Уолфгар щеше да я счупи — промърмори Бруенор, когото изтощението вече започваше да надвива.

Достигнал предела на възможностите си, той дърпаше решетката, мъчейки се да откъсне поне някоя от металните й пречки.

— Дай ми своята исполинска сила, приятелю! — провикна се джуджето в мрака.

На стотици мили от Митрал Хол, Уолфгар сънуваше своя изгубен учител и неспокойно се мяташе на койката си на борда на „Морския дух“. Може би духът на младия варварин наистина се притече на помощ на Бруенор в този момент на отчаяна нужда, а може би непобедимото упорство на джуджето се оказа по-силно от якото желязо, но една пречка от решетката се изви и Бруенор успя да я откъсне.

Държейки се с една ръка, той пусна металната пръчка в празнината под себе си. Кой знае, помисли си джуджето и по устните му плъзна зла усмивка, може би точно в този миг някой дуергар стоеше в основата на комина и, озадачен от трупа на паяка, се взираше нагоре.

Бруенор се повдигна и промуши раменете си през малката дупка в решетката, ала тогава и последните сили напуснаха тялото му и той дори не успя да се изкатери навън — краката му останаха да висят в комина, под който, на повече от триста метра, се разстилаше подземният град на предците му.

Джуджето положи глава на желязната решетка, изтощението най-сетне го заля като огромна черна вълна и обви всичко в мрак.

— Зад борда! Зад борда! — извика някой.

— Да ги изхвърлим! — съгласи се друг.

Моряците се приближаваха заплашително, стиснали закривени саби и тежки сопи в ръцете си.

Напълно обграден от тълпата, Ентрери стоеше и спокойно гледаше задаващата се буря. Застанал до него, Риджис неспокойно се оглеждаше наоколо. Палачът не можеше да разбере внезапната ярост на екипажа, макар да се досещаше, че лукавият полуръст сигурно има пръст в цялата работа. Той не извади оръжията си — знаеше, че сабята и изумрудената кама щяха да се озоват в ръцете му в мига, в който му потрябват. Освен това, въпреки заплахите и крясъците, моряците все още се държаха на няколко метра от него.

Капитанът на кораба, нисък, набит мъж с наскоро набола сива брада, искрящо бели зъби и вечно присвити очи, се зададе откъм каютата си с обичайната си клатушкаща се походка, за да провери за какво е цялата тази врява.

— Ела тук, Червенооки — повика той моряка, който пръв му бе съобщил, че пътниците носят страшна зараза… всъщност морякът очевидно бе разпространил този слух из целия екипаж.

Червеноокият се подчини незабавно и последва капитана, който мина покрай моряците и застана пред Ентрери и Риджис.

Капитанът извади лулата си и бавно започна да я пълни, без нито за миг да откъсва поглед от Ентрери.

— Да ги изхвърлим зад борда! — провикваше се от време на време някой, но капитанът всеки път му даваше знак да замълчи.

Искаше добре да прецени чужденците, преди да реши как да постъпи и затова невъзмутимо продължи да се занимава с лулата си.

Ентрери спокойно отвърна на изучаващия му поглед. Без да мига или да отделя очи от капитана, той отметна плаща си назад, така че да открие ножниците на пояса си и без да трепне, сложи ръце на кръста си, на сантиметри от двете оръжия.

— Трябваше да ми кажеш, страннико — проговори най-сетне капитанът.

— Думите ти са ми също толкова непонятни, колкото и постъпките на твоите моряци — разнесе се равният глас на Ентрери.

— Нима? — попита капитанът и отново всмукна от лулата си.

Моряците обаче съвсем не бяха търпеливи като своя капитан. Един грамаден мъж с мускулести ръце, покрити с десетки татуировки, се отегчи и направи няколко крачки към Ентрери с намерението да сложи край на това представление, като изхвърли опасния пътник зад борда.

В мига, в който огромният моряк се пресегна към слабото, стройно тяло на не особено едрия си противник, Ентрери се раздвижи. Всичко стана толкова бързо, че останалите моряци замигаха срещу яркото слънце, мъчейки се да разберат какво точно се бе случило и дали Ентрери, който отново стоеше напълно неподвижен, изобщо бе помръднал.

Огромният мъж се свлече на колене и тупна по лице на палубата — само за един миг кракът на убиеца бе счупил капачката на коляното му, а изумрудената кама бе изскочила от ножницата си, беше пронизала сърцето му и отново се бе върнала на кръста на палача.