Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Странна дума за варварското нападение — отвърна Дризт, макар по устните му да играеше усмивка.

Елфът знаеше, че планът му беше добър и че тази вечер Десетте града щяха да празнуват победата си.

— Иди и заложи капана си — продължи той, — не ти остава много време.

— Започнахме да товарим жените и децата в лодките, още щом Къркорещия корем донесе твоите вести — обясни джуджето. — Ще прогоним тая напаст от границите си преди да е паднала нощта.

Той се разкрачи широко, както правеше по време на битка и удари щита си с брадвата, за да подчертае думите си.

— Бива си те в бойните планове, елфе — продължи той. — Сега не ние, а варварите ще бъдат изненадани, пък и слава ще има за всички, които се нуждаят от нея.

— Даже и Кемп Таргоски ще бъде доволен — съгласи се Дризт.

Бруенор потупа приятеля си по рамото и се приготви да тръгва:

— Ще се бием рамо до рамо, нали? — попита той докато се отдалечаваше, макар да знаеше какъв щеше да бъде отговорът.

— Както и трябва да бъде — увери го Дризт.

— А котката?

— Гуенивар вече изигра ролята си в тази война — отвърна елфът. — Съвсем скоро ще я изпратя у дома й.

Този отговор се понрави на джуджето — то никак нямаше вяра на странния звяр.

— Туй животно не е естествено — промърмори си той, докато поемаше към Десетте града през Бременския проход.

Дризт бе твърде далеч, за да чуе последните думи на Бруенор, но го познаваше достатъчно добре, за да може да се досети какво си мърмори джуджето. Той много добре разбираше колко неловко се чувства не само Бруенор, но и много други, в присъствието на загадъчната котка. В подземния свят на неговия народ магията играеше важна роля, тя бе неотделима част от всекидневието им, но тук, на повърхността, обикновените хора разбираха по-малко от нея и я използваха много по-рядко. Особено джуджетата никак не обичаха да си имат вземане-даване с магии, като се изключат вълшебните оръжия и доспехи, които често и сами създаваха.

Дризт обаче никога не бе изпитвал никакво притеснение от Гуенивар, още от мига, в който я срещна. Първоначално статуетката принадлежеше на Масой Хюнет, високопоставен елф, произхождащ от заможно семейство от великия град Мензоберанзан. Той, от своя страна, я бе получил от един демон в знак на благодарност за оказаната му помощ във връзка с някакви гноми, които го бяха притеснявали. В града на мрака пътищата на Дризт и Гуенивар се бяха пресичали нееднократно и много често тези срещи съвсем не бяха случайни. Свързваше ги нещо много по-силно от връзката на пантерата с тогавашния й повелител.

Веднъж пантерата бе спасила живота на Дризт без той да я беше повикал, сякаш още тогава — преди елфът да стане неин господар — Гуенивар бдеше над него. На път за някакъв съседен град, Дризт бе станал жертва на един от пещерните ловци — ракоподобни същества, които обикновено се заселваха в нишите, високо над тавана на тунелите и оттам спускаха своите невидими лепкави мрежи. Пещерният ловец бе заложил мрежата си и, досущ като някоя наивна риба, Дризт се бе уловил в нея. Лепкавите нишки го бяха омотали напълно и докато го изтегляха нагоре по стената на пещерата, елфът не можеше да помръдне даже малкия си пръст.

Нямаше никаква надежда за спасение, а ужасната смърт, която го очакваше, пулсираше с ярки цветове пред очите му.

Точно тогава се бе появила Гуенивар, прескачайки пукнатините и ръбовете по стените. Без да мисли за собствената си безопасност и без да се подчинява на ничия заповед, пантерата се бе хвърлила право върху пещерния ловец и го бе съборила от тавана. Ловецът, мислейки единствено как да се спаси, бе побягнал, но Гуенивар яростно се бе нахвърлила върху него, сякаш да му отмъсти, задето се е осмелил да нападне Дризт.

И елфът, и котката разбраха, че им е писано да са заедно. Само че Гуенивар не можеше да отхвърли волята на господаря си, а Дризт нямаше право да поиска статуетката от Масой, особено като се имаше предвид, че семейство Хюнет бе много по-влиятелно в подземната йерархия, отколкото семейството на Дризт.

Така че всичко между елфа и пантерата си остана постарому и те продължиха да се срещат рядко, като далечни приятели.

Скоро след това обаче, се случи нещо, което Дризт не можеше да пренебрегне току-така. Гуенивар често участваше в нападенията на Масой над враговете му — елфи или други обитатели на подземния свят. Обикновено пантерата послушно изпълняваше заповедите на господаря си, щастлива, че може да му помогне в битките. Веднъж обаче злобата на Масой стигна твърде далеч.