Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Когато попипа раната, която де Бернезан му бе нанесъл в началото, Риджис благодари, че не бе загубил ухото си. Надяваше се, че тя е достатъчно сериозна, за да придаде достоверност на историята му за драматична борба на живот и смърт.

Основната част на варварската армия достигна дългия, нисък хълм, който водеше към Брин Шандер, без да подозира какво бе сполетяло другарите им в Термалайн. Тук те отново се разделиха на две — Хийфстааг поведе Племето на лоса към източната страна на възвишението, докато Беорг, заедно с останалата част от войската, се насочи право към стените на града. Сега вече воините пееха, надявайки се по този начин да всеят още по-голям ужас в сърцата на и без това ужасените жители на Десетте града.

Ала гледката зад стените на Брин Шандер бе съвсем различна от тази, която очакваха. Воините на града, заедно с бойците на Каер Кьониг и Каер Диневал стояха на пост, приготвили лъкове, копия и ведра с вряла мазнина.

И (каква черна ирония!) когато племето на Лоса — вече далеч напред — чу първите ужасени викове да се издигат във въздуха, от гърдите на всички се изтръгна победоносен рев. Те не знаеха, че викаха не ужасените жители на Десеттте града… Само няколко мига по-късно, когато завиха зад източния склон на възвишението, крал Хийфстааг и воините му също се изправиха очи в очи с гибелта си. Обединените войски на Добра медовина и Дуганова бърлога се бяха окопали и ги очакваха, в първите минути варварите дори не успяха да разберат какво ги бе сполетяло.

След първоначалното объркване обаче, Хийфстааг успя да си възвърне контрола над положението. Безброй пъти бе водил воините си в битка — това бяха калени бойци, които не знаеха що е страх. Дори и след \загубите, които понесоха по време на първоначалното нападение, варварите пак не бяха по-малко от противниците си и Хийфстааг бе сигурен, че бързо ще успее да прегази рибарите и да разположи бойците си.

Ала в този момент, с боен вик на уста пристигнаха воините от Източен пристан и притиснаха племето на Лоса по левия фланг. И отново Хийфстааг не се поколеба нито миг, а нареди на воините си да заемат такава позиция, че да се защитят от новия враг. Тогава се появиха джуджетата — деветдесет калени в битки и въоръжени до зъби воини, които се вклиниха в сърцето на варварската войска, а начело, като смъртоносно острие, се биеше Бруенор. Те се врязаха сред воините на Лоса, покосявайки варварите с лекотата, с която свистящата коса поваля крехката пролетна трева.

Варварите се биеха храбро и много рибари загинаха в този ден по източните склонове на Брин Шандер. Ала воините на Лоса бяха по-малобройни и враговете им ги бяха обградили отвсякъде — кръвта им се лееше по-силно от кръвта на жителите на Десетте града. Не помагаха и неуморните усилия на Хийфстааг да въведе някакъв ред — всичко около него се разпадаше. За негов най-голям позор и ужас, той разбра, че ако не иска всичките му воини да загинат в този ден, ще трябва да разкъса обръча, който ги обгражда и да потърси спасение в тундрата.

Сам едноокият крал — той, който никога не бе отстъпвал в битка — събра воините си и поведе отчаяното бягство, търсейки пролука между бойците на Бруенор и армията от Източен пристан. Повечето от хората му паднаха, посечени от остриетата на джуджетата, ала някои успяха да разкъсат обръча на враговете си и се втурнаха към Грамадата на Келвин.

Хийфстааг също успя да избяга, убивайки две джуджета по пътя си, но в следващия миг се оказа погълнат от облак непрогледна тъма. Едноокият крал се хвърли с главата напред в него, само за да се озове отново сред дневната светлина — очи в очи с един елф на мрака.

Седем резки издяла Бруенор върху дръжката на брадвата си и се насочи към „осмата“ — висок, едър младеж, толкова млад, че дори и брадата му още не бе набола по загорялото лице, ала въпреки това носеше знамето на племето си със спокойствието на опитен воин. Бруенор любопитно се вгледа в откритите очи и спокойното лице на младия варварин, докато се приближаваше към него. Изненада го наблюдателната, съчувствена дълбина на погледа, така различна от свирепата жажда за кръв, която разкривяваше чертите на останалите варвари. Джуджето установи, че изпитва съжаление, задето трябва да погуби някой толкова млад и така необикновен и когато двамата се изправиха един срещу друг, Бруенор се поколеба за миг.

Ала варваринът, безстрашен и безжалостен в битка, както повеляваха обичаите на народа му, не пропусна да се възползва от моментното колебание на джуджето и замахна. С убийствена точност той стовари дръжката на знамето върху врага си и ударът бе толкова силен, че дървото се счупи в ръцете му и нащърби шлема на джуджето, а него самото едва не повали на земята. Як като скалите, които дълбаеше, Бруенор постави ръце на хълбоците си и се втренчи яростно във варварина, който замалко не изпусна оръжието си, смаян, че врагът му още се държи на краката си.