Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дризт внимателно следеше южняка, докато той чертаеше пътя на варварите върху картата и в бързия му ум се зараждаше план за защита. Хълмът на Брин Шандер не бе особено висок, но пък за сметка на това бе твърде широк, което означаваше, че варварите, които щяха да го заобиколят, щяха да се окажат на доста голямо разстояние от основната част на войската си.

И от възможността да получат подкрепления.

— Градът ще бъде наш още преди залез-слънце! — победоносно завърши де Бернезан. — И воините ще пируват с най-богатата плячка, която може да се намери в Десетте града.

Насядалите на земята крале приветстваха думите на южняка с победен вик.

Дризт се облегна на палатката и се замисли върху това, което бе чул. Тъмнокосият мъж, когото наричаха де Бернезан, познаваше добре градовете с техните силни и слаби страни. Ако Брин Шандер паднеше, умираше и възможността за каквато и да било организирана съпротива, която да отблъсне нашествениците. Веднъж завладели укрепения град, варварите можеха да нападнат всеки друг от останалите градове… и да ги покорят.

— Още веднъж доказа на какво си способен — чу Дризт Хийфстааг да се обръща към южняка и от последвалия разговор разбра, че планът най-после бе приет. Тогава елфът се огледа наоколо, търсейки начин да избяга от лагера и в същия миг забеляза двама стражи, които разговаряха помежду си и се насочваха към него.

Макар че бяха твърде далеч, за да го виждат като нещо друго освен сянка зад палатката, Дризт знаеше, че и най-малкото му движение, ще ги разтревожи.

Елфът незабавно пусна малката статуетка на земята и прошепна:

— Гуенивар! Ела при мен, сянко моя!

В един далечен край на огромната Звездна равнина пантерата пристъпваше тихо и внимателно, дебнейки кошутата. Зверовете в този естествен свят бяха разигравали сценария безброй пъти, следвайки хармоничния порядък, който ръководеше живота им, както бе ръководил и живота на предците им. Пантерата се приведе ниско, преди да направи последния скок, и вече предвкусваше сладостта на успешния лов. Това бе в хармония с естествения порядък, целта на нейното съществуване, а месото бе наградата й.

Внезапно звярът спря, дочул да зоват истинското му име — зов, по-силен от всичко друго, зовът на господаря му.

Духът на голямата котка се втурна през огромния тъмен проход, който се простираше в Бездната между отделните Равнини, търсейки малкото светло петънце, което представляваше животът му в Материалната равнина. В следващия миг вече стоеше в сянката, хвърляна от някакви кожи, служещи за подслон на хората, където елфът на мрака — негова сродна душа и господар — го чакаше.

Гуенивар бързо разбра сериозността на положението и отвори съзнанието си за заповедите на елфа.

Двамата варвари се приближаваха предпазливо, опитвайки се да разберат какво се крие в тъмните сенки, спотаени зад палатката на вождовете им. Внезапно Гуенивар се хвърли срещу тях и с мощен скок прелетя над извадените им мечове. Пазачите замахнаха безсилно и се втурнаха след нея, вдигайки на крак целия лагер.

Дризт се възползва от настъпилата бъркотия и внимателно тръгна в обратната посока. Във въздуха се носеха уплашени викове и той не можа да сдържи усмивката си при вида на племето на Тигъра. Когато зърнаха Гуенивар, която се движеше с такава лекота и грация, че приличаше повече на дух, отколкото на жива котка, воините на Тигъра, вместо да се впуснат в преследване, паднаха на колене и вдигнаха ръце към небето, прославяйки Темпос.

И понеже всички постове се бяха втурнали към мястото, откъдето идваше врявата, Дризт не срещна никакви трудности да напусне лагера. Когато навлезе в откритата тундра, елфът се насочи на юг към Грамадата на Келвин, но дори докато тичаше с цялата скорост, на която бе способен, продължаваше да обмисля смъртоносния си план за защита. Според звездите до пукването на зората оставаха само три часа, а той не биваше да закъснява за срещата с Бруенор, ако искаше да успее да заложи засадата, която планираше.

Шумът откъм стана на варварите скоро затихна, с изключение на молитвите на тигровите воини, които щяха да продължат до зори. Няколко минути по-късно, Гуенивар вече тичаше до господаря си.

— Стотици пъти си ми спасявал живота, верни приятелю! — рече Дризт и потупа силния врат на животното. — Стотици пъти!

— Вече два дни как се карат и спорят помежду си — с отвращение рече Бруенор. — Истинско щастие е, че по-големият враг най-после пристигна.