Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Гуенивар скочи покрай господаря си и пресече пътя на единия звяр. Вкопчени един в друг, двамата събориха Риджис настрани и се затъркаляха из стаята — огромно кълбо от черна и червеникавокафява козина, от което стърчаха остри зъби и нокти.

Огненият дъх на чудовището обгърна елфа, ала и той, както и пламъкът на Ерту, дори не го опари. Сега бе негов ред да напада. Магическият ятаган изскочи от ножницата с тържествуващ звън и посече тялото на кучето. Дризт бе смаян от мощта на острието, но нямаше време за губене и, без да погледне трупа на жертвата си втори път, се втурна натам, накъдето бе побягнал магьосникът.

Светкавично достигна стълбата и на върха й видя открехната врата, която водеше към най-високото ниво на кулата. Иззад вратата долиташе ритмично пулсиране на ярка светлина, която се усилваше при всеки нов тласък. Сърцето на Кришал Тирит туптеше все по-силно — слънцето изгряваше. Дризт прекрасно разбираше колко опасно бе начинанието му, но дори не се замисли дали да продължи напред — това бе последната му възможност и време за губене нямаше.

В следващия миг елфът се озова в най-малката стая в кулата и за втори път се изправи лице в лице с магьосника. Между тях, висящ във въздуха, пулсираше кристален къс — сърцето на Кришал Тирит. Квадратен и заострен като ледена висулка, макар и дълъг едва тридесетина сантиметра, кристалът бе досущ като кулата, в която се намираше.

Съвършено копие на Креншинибон.

Магическият предмет бе издигнал стена от светлина, която разделяше стаята на две и сега Дризт стоеше в едната й половина, а Кесел — в другата. По подигравателната усмивка, която разкривяваше устните на магьосника, елфът разбра, че това препятствие бе толкова непреодолимо, колкото и най-яката каменна стена. За разлика от предишната стая, която бе отрупана с многобройни огледала, тук имаше само едно, което приличаше на прозорец и висеше на стената до Кесел.

— Е, хайде, защо не удряш, елфе? — изсмя се Кесел. — Глупако! Сърцето на Кришал Тирит е по-могъщо от което и да било оръжие на света! Нищо, което можеш да направиш, дори и най-страшната магия, не може да остави дори и най-нищожна драскотина върху гладката му повърхност! Удряй! Нека видим докъде се простира самонадеяната ти дързост!

Ала Дризт имаше съвсем други намерения. Той бе достатъчно умен, за да знае, че някои противници не можеха да бъдат победени само със сила. Само че винаги имаше и други начини.

Той прибра магическия си ятаган и се залови да развърже торбичката, която висеше на кръста му. Кесел го погледна с любопитство, поуплашен от спокойствието на елфа, дори и сега, когато смъртта бе надвиснала над главата му.

— Какво правиш? — сопна се той.

Дризт не отговори и, без да трепне, продължи да развързва торбичката. Най-сетне успя да я отвърже от кръста си и дръпна шнурчето, което я пристягаше.

— Попитах какво правиш! — извика Кесел, когато елфът тръгна към кристала.

Внезапно копието на Креншинибон му се стори странно уязвимо. Обзе го неприятното усещане, че Мрачният елф може би е по-опасен, отколкото си мислеше в началото.

Креншинибон също усети надвисналата заплаха и заповяда на Кесел да изпепели елфа с поразяващ лъч.

Ала Кесел се боеше.

Дризт стигна до кристала. Опита се да го вземе в ръка и стената го отблъсна. Очаквайки нещо такова, той само кимна и отвори торбичката, колкото се може по-широко. Цялото му внимание сега бе насочено към кулата и той дори не поглеждаше към магьосника, нито обръщаше внимание на бръщолевенето му.

Светкавично, Дризт изсипа брашното върху кристалния къс.

Кулата простена и потъна в мрак.

Светлината, която го разделяше от Кесел, изчезна.

Ала цялото внимание на Дризт все така бе насочено към кулата. Знаеше, че задушаващият слой брашно щеше да потисне мощното лъчение на кристала само за малко.

Малко, но все пак достатъчно дълго, за да може той да нахлупи празната вече торбичка върху него и да стегне шнурчето й. Кесел изкрещя и се хвърли срещу него, но спря пред голото острие на ятагана.

— Не! — извика той безпомощно. — Знаеш ли какво направи!

В същия миг, сякаш в отговор на отчаяния му вопъл, кулата потрепера. Трусът трая само миг, ала и Дризт, и Кесел ясно усетиха задаващата се опасност. Далеч под тях, в недрата на Кришал Тирит, разрухата бе започнала.

— Прекрасно знам какво направих — отвърна елфът. — Победих те, Акар Кесел. Краткото ти царуване над Десетте града свърши.

— Сам се погуби, елфе! — при тези думи Кришал Тирит отново потръпна, този път по-яростно. — Няма да успееш да избягаш преди кулата да се срути, погребвайки те под себе си!